Ирвин Шоу - Младите лъвове

Бранд се изправи и изтри лицето си с кърпата.

— Християн — със сериозен израз каза той, — ти оставаш с мен, нали?

— Преди всичко — отвърна Християн, като се стараеше да говори по-тихо, — къде ще иде приятелката на Симон?

— Франсоаз? — Бранд махна с ръка. — Не се безпокой за нея. Тук има достатъчно място. Ти би могъл да спиш на кушетката. Или… — усмихна се той — да се разбереш с нея. Тогава не ще има нужда да спиш на кушетката!

— Не говоря за мястото — рече Християн.

Бранд посегна да спре водата, но Християн го хвана за ръката.

— Остави я да тече — остро рече той.

— Какво те тревожи? — озадачено попита Бранд.

— Тая жена не обича германците — обясни Християн. — И може да ни създаде куп неприятности.

— Глупости. — Бранд с рязко движение спря водата. — Аз я познавам добре и отговарям за нея. Ти ще й харесаш. Хайде, обещай ми да останеш.

— Добре — рече бавно Християн. — Ще остана. — Той забеляза, че очите на приятеля му заблестяха. Бранд го потупа по рамото с леко разтреперана ръка.

— Сега всичко е наред, Християн — прошепна Бранд. — Сега вече сме в пълна безопасност…

Той се обърна, намъкна с несръчни движения ризата си и излезе от банята. Християн се облече бавно, закопча внимателно всички копчета и се погледна в огледалото, където видя едно измъчено и изтощено лице с изпъкнали кости и две уморени очи, които бяха познали и ужас, и страх. Наведе се още повече към огледалото и разгледа косата си. Слепоочията му бяха съвсем посивели, а над тях се забелязваха сребристи влакна. „Господи — помисли си Християн, — да не забележа всичко това досега! Започвам да старея…“ Сподавяйки с усилие мигновеното чувство на самосъжаление, което го беше обзело, той се отправи с твърда стъпка към дневната.

Лампата под розовия абажур обливаше с приятна светлина модерните светли мебели и яркочервеното килимче на пода, пъстрите завеси, празните чаши и стройното тяло на Франсоаз, която лежеше на меката кушетка.

Бранд и Симон бяха отишли да спят, уловени като съпрузи за ръка. След вечеря полузаспалият Бранд описа на двете жени малко несвързано онова, което бяха изживели през последните дни, и Симон го отведе нежно в дневната, усмихвайки се майчински на Християн и Франсоаз, които останаха сами в полутъмната стая.

— Войната свърши — промърмори Бранд, преди да излезе. — Да, войната е свършена, братя, и аз отивам да спя. Сбогом на лейтенант Бранд от армията на Третия райх! — продължи той да ораторства сънливо. — Сбогом на войника Бранд! Утре художникът-декадент отново ще се намери в своето цивилно легло редом до жена си. — После, сочейки добродушно към Франсоаз, добави: — Бъди добра с моя приятел и го обичай. Той е най-добрият от добрите. Силен, нежен, изпитан в боя — надеждата на нова Европа, ако изобщо има нова Европа, ако изобщо има някаква надежда. Обичай го и го люби!

Симон поклати с нежен укор глава.

— Виното го е хванало здраво — каза тя, отвеждайки Бранд към спалнята.

— Лека нощ — извика Бранд от хола, — лека нощ, скъпи приятели…

Вратата се затвори и настъпи тишина. Християн огледа отново малката, подредена чисто по женски стая — светлите мебели, тъмните огледала, облечените в калъфки с меки тонове възглавнички и поставената в посребрена рамка снимка на Бранд с кепе и по баскска риза.

Християн погледна към Франсоаз. Сложила ръце под глава, тя лежеше съвсем неподвижно, загърната в синия си тегелиран пеньоар, потънала сред възглавничките, с очи отправени към тавана и полускрито в сянката лице. От време на време само тя лениво протягаше носа на атлазената си пантофка с нисък ток към края на кушетката и после отдръпваше крака си назад. В паметта на Християн изплува смътният спомен за друг подобен пеньоар — тъмночервения пеньоар, с който Гретхен Харденбург го бе посрещнала първия път пред вратата на просторния берлински апартамент. Какво ли правеше Гретхен сега? Оцелял ли бе апартаментът, жива ли беше самата тя? Съжителстваше ли още с оная сивокоса французойка?…

— Уморен войник — продума Франсоаз от удобното си гнездо на кушетката. — Много уморен войник е нашият лейтенант Бранд.

— Наистина е уморен — съгласи се предпазливо Християн.

— Сигурно е преживял доста тежки часове — добави тя, помръдвайки отново носа на пантофката си. — Последните седмици навярно са били много неприятни, нали?

— Да, много.

— Какво ще кажете за тия американци? — подхвърли Франсоаз с невинен израз и равнодушен тон. — Изглежда, разполагат с огромни и съвсем свежи сили, нали?