— Сега е друго — засмя се Франсоаз със сънлив глас, в който се долавяте чисто женско лукаво задоволство. — Сега е съвсем друго. Ти не си вече победител, мили, ти си беглец… — Тя се обърна към него и го целуна. — Мисля, че е време да спим.
След тези думи Франсоаз се премести на своя край на леглото и се изтегна по гръб с целомъдрено протегнати до тялото ръце; завита с бялата покривка, под която се очертаваха стройните й форми, тя скоро заспа и в тихата стая се разнесе спокойното й равномерно дишане.
Християн не можа да заспи. Лежеше изтегнат неудобно, като вцепенен, заслушан в диханието на жената до себе си и загледан в светлото петно, което луната хвърляше на тавана. Откъм улицата отново долетя звукът от подкованите обуща на патрула, чиито стъпки постепенно замряха в тишината. Сега този звук не му се струваше вече отдалечен, приятен и безсмислен.
„Беглец!“ — спомни си Християн и в ушите му отново прозвуча тихият насмешлив глас. Той обърна леко глава и погледна Франсоаз. Стори му се, че дори насън в ъгълчетата на голямата й чувствена уста играе съвсем лека усмивка на тържество и превъзходство. Християн Дистл — вече беглец, а не победител — бе получил най-после достъп до леглото на тая парижанка! „Да, тези французи — мина му отново през ума — ще ни изиграят накрая! И което е най-лошото, те съзнават това!“ Обхванат от нарастващ гняв, Християн втренчи очи в продълговатото хубаво лице върху възглавницата. Да, тая жена го бе използвала и съблазнила, за да му докаже превъзходството си и да му се присмее. И Бранд, който спеше в съседната стая, капнал от умора и изпълнен с пиянски надежди — и той беше уловен в подобен капан с марка „произведен във Франция“.
Християн извита внезапна омраза към Бранд, задето бе влязъл с такава готовност в капана. Той си спомни всички, с които бе имал допир през войната и които сега бяха мъртви. Харденбург, Краус, Беер, безстрашният малък французин по пътя към Париж, момчето с велосипеда, селянина в подземието на кметството, изправен пред зиналия жълт ковчег, войниците от неговия взвод в Нормандия, безумно храбрия полугол американец, който стреляше от минирания мост в Италия… Нима беше справедливо мекушавците да оцелеят, когато храбреците измират? Бранд, със своята типична хитрост на цивилен човек, който в момента спеше сладко в меките копринени постели на Симон, представляваше най-отвратителната подигравка с всички тия храбреци. Много, прекалено много бяха наистина хората, които знаеха на коя врата да почукат и какво да кажат, когато им отворят! Силните бяха загинали, нима трябваше слабите да останат да благоденстват? Смъртта беше най-сигурното лекарство срещу благоденствието и така лесно можеше да се приложи! През тези четири години бяха загинали много по-добри приятели от Бранд. Защо трябваше Бранд да остане жив и да благоденства върху костите на Харденбург? Целите оправдаваха средствата, но нима целта на тая масова касапница бе гражданинът Бранд да прекара три-четири месеца в комфортните американски лагери за военнопленници и после да се върне при своята нежна французойка, за да рисува глупавите си безсмислени картини и години наред да се извинява пред победителя за делата на всички тези загинали храбреци, които самият той беше предал? Християн се бе сблъсквал със смъртта непрестанно още от началото на войната; нима сега, на края, от сантиментално приятелско чувство имаше право да пощади човека, който най-малко заслужава това? Нима през тези четири години на непрекъснати убийства не бе научил нещо ново?
Изведнъж Християн изпита непоносима тежест при мисълта, че Бранд хърка спокойно в съседната стая, че самият той лежи до тая красива жена, която го бе използвала така безжалостно за свое лично удоволствие… Измъкна се безшумно от леглото и се приближи до прозореца, отправяйки поглед към покривите на спящия град, към огрените от луната комини, към белеещите се криволичещи улички, съхранили в себе си историята на много векове, към реката, която блестеше под мостовете в далечината. Откъм тъмната улица до него долетя приглушеният звук от стъпките на патрула и той дори успя да забележи самите войници, когато се появиха на съседната пресечка. Петима мъже, които крачеха в нощта бавно и предпазливо по улиците на неприятелския град, петима приятели, така уязвими и трогателно патетични…
Християн се облече бързо и безшумно. Франсоаз се размърда и се протегна лениво към другия край на леглото, но не се събуди. Бялата й, подобна на змия ръка, се отпусна морно върху топлата празна постеля.
Читать дальше