Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Така е.

Франсоаз се раздвижи леко и стройното й дълго тяло се очерта още по-ясно под гънките на копринения пеньоар.

— Но вестниците тука пишат, че всичко се развива според предвидения план. Противникът бил спрян и се подготвял контраудар. — В ленивия й тон се долавяше явна насмешка. — Това изглежда много успокоително. Мосю Бранд би трябвало да ги чете по-често. — Франсоаз се засмя тихо и Християн си помисли, че ако говореха на друга тема, този смях би прозвучал особено чувствено и примамливо. — Мосю Бранд — продължи тя меко — не е на мнение, че американците могат да бъдат спрени и един контраудар би представлявал голяма изненада за него, нали?

— Така предполагам — отвърна Християн, започвайки да се ядосва, като същевременно се питаше: „Какво ли цели тая жена?“

— А самият вие какво мислите? — разсеяно попита тя, сякаш говореше на друг, който се намираше в топлата полутъмна стая.

— Може би споделям мнението на Бранд.

— Вие навярно също сте много уморен? — Франсоаз седна на кушетката и го погледна изпитателно. По устните й играеше искрена и съчувствена усмивка, но в полускритите й зад тежки клепки очи Християн сякаш долови лека насмешка… — Навярно и вие изпитвате желание да спите?

— Още не — отвърна Християн. Мисълта, че тая стройна, зеленоока и насмешлива жена може да го остави сам, му се стори изведнъж непоносима. — Бивал съм и много по-уморен.

— Ето един истински войник! — продума Франсоаз и се излегна отново. — Твърд, неуморим. Как може една армия да загуби война, щом все още има такива войници?

Християн я изгледа с омраза. Тя обърна сънливо глава на възглавничката, за да го вижда по-добре. В меката светлина на лампата обтегнатите дълги мускули под бледата кожа на шията й подчертаваха още повече изящните й линии. Той внезапно разбра, че трябва непременно да целуне тая матовобледа кожа там, където основата на врата се сливаше с началото на полуразголеното й рамо.

— Някога познавах един младеж като вас — рече Франсоаз този път без усмивка, като го гледаше в очите. — Само че беше французин. Силен. Издръжлив. Истински патриот. Признавам, много го харесвах — гърлено прошепна тя. — Загина в четиридесета година. Пак при отстъпление. А вие, вие смятате ли да умрете, подофицер?

— Не — отвърна Християн бавно. — Не смятам да умирам.

— Браво — промърмори Франсоаз с едва доловима усмивка на пълните си устни. — Най-добрият от добрите, както се изрази вашият приятел. Надеждата на нова Европа. Смятате ли, че вие действително сте надеждата на нова Европа, подофицер?

— Бранд беше пиян.

— Така ли? Възможно. И сте уверен, че не искате да спите?

— Уверен съм.

— Но вие наистина изглеждате много уморен.

— И все пак не желая да спя.

Франсоаз кимна леко.

— Човек, който винаги е на пост и не желае да спи. Човек, който предпочита да бодърства с цената на големи жертви, за да забавлява една самотна французойка, която не може нищо да стори, преди американците да влязат в Париж… — Франсоаз закри очи с опакото на ръцете си и широкият ръкав на пеньоара се свлече надолу, разкривайки изящните й китки и дългите й остри нокти. — Утре ще ви представим за ордена на „Почетния легион“, втора степен, за заслуги към френската нация.

— Стига — рече Християн, без да помръдне от стола си. — Престанете да се подигравате с мен.

— Не съм и помисляла подобно нещо — спокойно отвърна тя. — Кажете ми, подофицер, питам ви като военен, кога според вас американците ще стигнат в Париж?

— След две седмици. Може би след месец.

— О, значи, очакват ни интересни дни?

— Така е.

— Да ви кажа ли нещо, подофицер?

— Да?

— Често съм си спомняла за нашето малко забавление. Кога беше то: през четиридесета или четиридесет и първа?

— През четиридесета.

— Бях облечена в бял тоалет. А вие изглеждахте много красив. Висок, строен, с интелигентно лице, покорител на сърца. В блестящата си униформа приличахте на истински млад бог на модерната война. — При тия думи Франсоаз се засмя тихо.

— Ето че отново се подигравате с мене — рече Християн. — Не мислете, че това е особено приятно.

— Вие просто ме очаровахте. — Франсоаз направи жест, сякаш за да предотврати възраженията му. — Говоря ви откровено. Но аз се държах съвсем студено с вас, нали? — Тя отново се засмя при възкръсналия спомен. — Вие дори не можете да си представите колко ми е било трудно да се държа така студено. Аз не съм никак безразлична към младите привлекателни мъже. А вие бяхте толкова хубав, подофицер… — Нейният сънлив хипнотичен шепот звучеше като далечна феерична музика в полутъмната, с вкус наредена стая. — Толкова самоуверен със своите победи, толкова арогантен и красив! Трябваше да повикам на помощ всичките си сили, за да се овладея. Днес обаче не сте самоуверен, нали, подофицер?