Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Това вино не е достатъчно ферментирало — обади се от другия край на масата един офицер от службата за обществени информации, с нов блестящ кобур, окачен на преметнат през рамото му ремък.

— Ако, в бъдеще можем да се надяваме на някого, това са само французите — чу Майкъл гласа на Павоне, поучаващ двама млади пехотински офицери, които навярно се бяха отлъчили от дивизията си за тая нощ — Американците трябва не само да се сражават, за да освободят Франция, но са длъжни и да разберат нейната душа, да й помогнат да стъпи на крака и да проявят към нея търпимост. А това не е лесно, защото французите са особен народ. Те ни дразнят, понеже са шовинисти и крайно благоразумни, държат се високомерно с другите, понеже имат независим дух и са велика нация. Ако бях председател на Съединените щати, бих пращал всички млади американци за две години във Франция вместо в колеж. Юношите ще се научат да разбират от хубава храна и изкуство, а момичетата — от проблемите, свързани с пола, и след петдесет години на брега на Мисисипи ще израсне една истинска утопия…

Младата жена в цветната рокля, която бе наблюдавала упорито Майкъл, му кимна и се усмихна широко веднага щом улови погледа му.

— Ирационалният елемент, който представлява съставна част на войната — продължи Ахърн, — е нещо, което никой не е описал в нашата литература. Позволете ми още веднъж да ви напомня за полковника на Стендал.

— Какво казва полковникът на Стендал? — разсеяно попита Майкъл, чиито мисли плуваха блажено сред пари от шампанско, тютюнев дим, аромат на парфюми, мирис на свещи и сластолюбиви желания.

— Когато войниците му паднали духом — рече Ахърн с наставнически и внушителен тон — и били готови да ударят на бягство под напора на врага, полковникът ги обсипал с ругатни, размахал сабята си и креснал: „Хайде, вашта мръсна…!“ Тогава войниците се понесли след него и разбили противника. Груби думи наистина, но те засегнали някаква необяснима струна в сърцата на хората му, укрепили волята им и ги повели към победа.

— Ех — със съжаление въздъхна Майкъл, — днес няма такива полковници.

Някакъв пиян английски капитан, заглушавайки оркестъра, запя с цяло гърло: „На линията «Зигфрид» 63 63 Укрепен отбранителен вал, построен от германците на западната граница на Германия. ще прострем ний нашето пране!“ Песничката беше веднага подхваната от други. Оркестрантите се принудиха да прекъснат танцовата мелодия и започнаха да акомпанират на певците. Пияният капитан — едър мъжага с ослепително бели зъби — сграбчи някакво момиче и затанцува с него. Наскачаха и други двойки, присъединиха се към тях и заиграха бавно в редица, като лавираха между застланите с книжни покривки маси и кофичките с шампанско. След минута танцуваха вече двадесет души. Те пееха високо, отхвърлили глави назад, и всеки държеше с две ръце за талията застаналия пред него; това приличаше на тържествения танц „змей“, който колежаните играеха след победа на техния футболен отбор, с тая разлика, че сега хората танцуваха в осветена със свещи зала, с нисък таван и песента звучеше просто оглушително.

— Не е лошо — рече Ахърн, — но е твърде познато, за да представлява интерес от литературна гледна точка. В края на краищата съвсем естествено е след такава победа освободители и освободени да пеят и да танцуват. Колко по-интересно обаче би било да се намираш в царския дворец в Севастопол, когато кадетите, напълнили плувния басейн с шампанско от царската изба, са хвърляли в него голи балерини в очакване появата на Червената армия, която ще ги разстреля до един. Извинете ме — завърши Ахърн със сериозен глас, — но аз трябва да взема участие в танца.

Той се промъкна между масите и сложи ръце на талията на Мейбъл Каспър, жената от Скинектъди, която се бе присъединила към опашката на танцуващите и пееше с цяло гърло, полюлявайки пристегнатите си в тафта бедра.

Девойката в цветната рокля се приближи до масата на Майкъл и му протегна усмихнато ръка.

— Ще танцуваме ли? — попита тя меко.

— Да, ще танцуваме.

Майкъл се изправи и пое ръката й. Двамата се провряха до края на опашката и девойката застана пред него; той усети топлината на стройните й бедра под тънката копринена рокля.

След малко всички вече танцуваха. Дългата колона двойки, в която се пъстрееха военни униформи и копринени дамски тоалети, се виеше пред ревящия оркестър и сред масите из цялата зала. Хората пееха вече в един глас: