Ирвин Шоу - Младите лъвове

— В Париж?

— Не. Париж Не ме интересува. — Ноа се наведе и извади от раницата си две пачки писма, грижливо завързани с канап. Сложи едната на леглото и Майкъл забеляза, че адресите върху пликовете са написани, без никакво съмнение, от нервна женска ръка. — Тия са от жена ми — обясни с равен глас Ноа. — Пише ми всеки ден. А тия… — той размаха нежно другата пачка — от Джони Бърнекер. Джони ми пише всеки път, когато намери минутка свободно време. И всяко негово писмо завършва с думите: „Ти трябва да се върнеш при нас!“

— Да — продума Майкъл, като се помъчи да си спомни Джони Бърнекер. Да, висок, мършав младеж с руса коса и свежо моминско лице.

— Джони страда от една мания — обясни Ноа. — Втълпил си е, че ако двамата сме заедно, ще останем живи и невредими до края на войната. Джони е чудесно момче. Най-добрият човек, когото съм срещал в живота си. И просто трябва да се върна при него.

— Но защо трябва да се отлъчваш? — учуди се Майкъл. — Защо не отидеш в канцеларията и не поискаш да те пратят обратно в старата рота?

— Ходих — рече Ноа. — Но оня перуанец ми каза да вървя по дяволите. Бил достатъчно зает, за да се занимава с мен, лагерът не бил борса на труда и аз трябвало да отида там, където ме пратят. — Ноа повъртя замислено пакета с писмата на Бърнекер, които изшумоляха слабо. — Избръснах се, пригладих униформата си, закачих „Сребърната звезда“ и се явих пред него. Но това не му направи никакво впечатление. Ето защо утре след закуска се махам.

— Ще имаш много неприятности — забеляза Майкъл.

— Не. — Ноа поклати глава — Всеки ден се измъкват хора. Ето например вчера офейка един капитан. Беше му дошло до гуша да виси тука бездеен. Взел със себе си само раница с провизии. Момчетата разграбиха всичко, което бе оставил, и го продадоха на французите. Ако не се мъчиш да отидеш в Париж, а вървиш към фронта, военната полиция не те закача. При това командир на трета рота сега е лейтенант Грийн. Чух дори, че бил станал вече капитан, а той е прекрасен човек и ще оформи всичко, което е необходимо. Ще се зарадва, като ме види.

— Знаеш ли къде се намират сега? — попита Майкъл.

— Не, но ще открия. Няма да е трудно.

— Не се ли боиш, че ще си навлечеш нови неприятности — попита Майкъл — след всички ония истории в Щатите?

Ноа се усмихна меко.

— Драги приятелю — рече той, — след дните в Нормандия всичко, което армията може да стори с мен, е без особено значение.

— Все пак се излагаш на опасност — упорстваше Майкъл.

Ноа вдигна рамене.

— Щом разбрах в болницата, че не ми е съдено още да умра, писах на Джони Бърнекер, че ще се върна в ротата. Той ме чака. — В гласа на Ноа прозвуча някаква спокойна решителност, която не допускаше повече възражения.

— Пожелавам ти щастлив път — рече Майкъл. — Поздрави момчетата.

— Защо не дойдеш с мен?

— Какво?

— Да вървим двамата — каза настойчиво Ноа. — Вероятността да излезеш жив и невредим от войната ще бъде много по-голяма, ако попаднеш в рота, в която имаш приятели. Нямаш нищо против да останеш жив в края на войната, нали?

— Не — усмихна се колебливо Майкъл, — нямам нищо против.

Той не каза нищо на Ноа за дните, когато му беше почти все едно дали ще оживее, или не, за ония дъждовни и мъчителни нощи в Нормандия, когато се чувстваше толкова безполезен, когато войната му приличаше все повече на огромно гробище, на огромна фабрика на смъртта; не му разправи нищо за мрачните дни в болницата в Англия, където лежа заобиколен от обезобразени по френските полесражения хора, където се намираше във властта на сръчни, но безсърдечни лекари и сестри, които не му разрешиха дори еднодневен престой в Лондон и които гледаха на него не като на човешко същество, зажадняло за утешение и подкрепа, а само като на един зле зараснал крак, който трябваше някак си да се дооправи, за да се изпрати неговият собственик час по-скоро обратно на фронта.

— Не — добави Майкъл, — нямам нищо против да остана жив в края на войната. Макар че, да ти кажа откровено, имам чувството, че пет години след последното сражение ние всички ще съжаляваме, задето не сме паднали убити.

— Не, това не се отнася до мене — ожесточено рече Ноа. — Не се отнася до мене. Повярвай ми, аз никога няма да изпитам подобно съжаление.

— Разбира се — каза гузно Майкъл. — Моля те, не обръщай внимание на думите ми.

— Попаднеш ли на фронта като попълнение — рече Ноа, — положението ти става неудържимо. В ротата, в която отиваш, всички са приятели, чувстват отговорност един за друг и ще направят всичко възможно да спасят другаря си. А това значи, че всяка тежка и опасна задача ще се възлага на попълненията. Сержантите дори не си дават труд да научат името ти. Просто не желаят да те опознаят. Те те жертват заради своите приятели, а след това искат нови попълнения. Попаднеш ли в нова рота, без никакви приятели, ще те слагат във всеки патрул, ще те поставят в челните редове при всяка атака. Ако пък се намериш в тежко положение и се постави въпрос да спасят тебе или някой от старите войници е добре как смяташ ще постъпят?