Ирвин Шоу - Младите лъвове

Обаче Ноа очевидно не се измъчваше от подобни опасения. Последните три мили беше минал с големи енергични крачки, без да обръща внимание на дълбоката кал. С напрегната усмивка на устните, той отвори вратата и влезе в къщата. Майкъл го последва бавно.

Застанал с гръб към входа, капитан Грийн приказваше по телефона.

— Районът, който моята рота отбранява, се намира в плачевно състояние, сър — казваше Грийн. — Той е толкова разтегнат, че бихте могли да прекарате незабелязано цял млекарски фургон там, където ви хрумне. В момента ни трябват най-малко четиридесет души попълнения.

Майкъл долови тънкия гневен глас на командира на дружината, който долиташе от другия край на жицата. Грийн завъртя отново ръчката на апарата.

— Да, сър, както разбирам, попълнения ще получим, когато щабът на корпуса, дявол го взел, намери за необходимо. А междувременно, ако немците решат да нападнат, могат да минат през нашите линии като нож през тлъсто шкембе. Какво да направя, ако атакуват? Свърших. Готов съм да приемам. — Майкъл отново чу острия глас в слушалката. — Слушам, сър — рече след момент Грийн. — Разбирам. Това е всичко, сър.

Той окачи слушалката и се обърна към капрала, който седеше зад импровизираната маса.

— Знаете ли какво ми каза майорът? — тъжно рече той. — Каза ми веднага да го информирам, ако ни нападнат. Шегаджия! Ето че ставаме вече нов род войскова част: поделение за информация. — Той се обърна уморено към Майкъл и Ноа: — Да, слушам ви?

Ноа не каза нищо. Грийн го изгледа изпитателно, после с уморена усмивка му протегна ръка.

— Акерман — рече той, докато се ръкуваха, — мислех, че сте вече демобилизиран.

— Не, сър — отвърна Ноа, — не съм демобилизиран. Навярно помните Уитикър?

Грийн втренчи поглед в Майкъл.

— Разбира се, че го помня — рече той с женствения си висок, но приятен глас. — От Флорида. Какви грехове сте извършили двамата, за да ви върнат в трета рота? — После протегна ръка на Майкъл.

— Не са ни върнали, сър — намеси се Ноа. — Ние дезертирахме от лагера за попълнения.

— Чудесно — ухили се Грийн. — Няма защо да се боите. Много добре, отлично сте постъпили, момчета. Аз ще ви оправя незабавно. Макар и да не проумявам какво ви е накарало да се върнете в тая злощастна рота. Вие, момчета, сте единствените ми попълнения през тая седмица… — Явно развълнуван и доволен, Грийн продължаваше да потупва майчински Ноа по ръката.

— Сър, Джони Бърнекер при вас ли е още? — попита Ноа. Той се стараеше да говори с безразличен и спокоен глас, но трудно можеше да скрие вълнението си.

Грийн се обърна бавно настрани, а капралът забарабани с пръсти по масата. Внезапно Майкъл разбра, че в следващата минута ще се случи нещо ужасно.

— Забравил бях — рече с равен глас Грийн, — че двамата с Бърнекер сте големи приятели. Произведоха го сержант, щабен сержант — продължи Грийн, — и го назначиха командир на взвод още през декември. Чудесен войник е тоя Джони Бърнекер.

— Това е вярно, сър — рече Ноа.

— Снощи го раниха — добави Грийн. — Някакъв залутан снаряд. Единственият пострадал в ротата през последните пет дни.

— Мъртъв ли е, сър? — попита Ноа.

— Не.

Майкъл забеляза как ръцете на Ноа, прилепнали досега до тялото му и стиснати в юмруци, се разтвориха бавно.

— Не — повтори Грийн, — не е мъртъв. Пратихме го в тила веднага след като го раниха.

— Сър — развълнувано каза Ноа, — мога ли да ви помоля за една услуга, за една голяма услуга?

— Какво искате?

— Бихте ли ми дали пропуск да се върна в тила, за да поговоря с него?

— Може би вече са го пратили в полева болница — меко рече Грийн.

— Но аз трябва непременно да го видя, капитане — бързо заговори Ноа. — Това е от жизнено значение. Вие просто не можете да си представите колко е важно. Полевата болница е само на петнадесет мили оттук. Ние я видяхме. Минахме край нея. Няма да ми отнеме повече от два часа. Никъде няма да спирам. Честна дума. Веднага ще се върна. Ще се върна още тая вечер. Искам само да поговоря с него петнадесет минути. Това може да се окаже от голямо значение за него, капитане…

— Добре — съгласи се Грийн. После седна до масата и написа нещо на лист хартия. — Ето ви пропуска. Намерете Беренсън и му кажете, че съм наредил да ви закара в болницата.

— Благодаря — промълви Ноа с глас, който едва се чуваше в голата стая. — Благодаря, капитане.

— И никакви отклонения — рече Грийн, загледан в окачената на стената, покрита с целофан карта, нашарена с цветни моливи. — Джипът ще ни трябва довечера.