Ирвин Шоу - Младите лъвове

Майкъл и Ноа стояха един до друг, прислонени до олющената студена стена на каменната къща, в която капитан Грийн седеше разтревожен от нарастващия брой случаи на окопен ревматизъм. В далечината пламъците ставаха все по-ярки, обхванали навярно вече цялата сграда на немския чифлик.

— Говорих ти вече за предчувствията на Джони Бърнекер, нали? — обади се отново Ноа. — За това, че ако винаги сме заедно, нищо няма да ни сполети…

— Да — рече Майкъл.

— Ние преживяхме толкова неща заедно — продължи Ноа. — Знаеш, че ни бяха откъснали от нашите и въпреки това успяхме да се доберем до американските позиции, а когато в деня на десанта на лодката ни падна снаряд, дори не ни раниха…

— Зная — промълви Майкъл.

— Ако не се бях забавил толкова, ако бях дошъл тук само ден по-рано, Джони Бърнекер щеше да излезе от войната жив.

— Глупости — рязко рече Майкъл, като същевременно си помисли: „Това нещастно момче е преживяло наистина прекалено много.“

— Не са глупости — спокойно възрази Ноа. — Аз не действах достатъчно бързо. Бавих се, колебах се. Пет дена загубих в лагера за попълнения. Загубих време да говоря с оня перуанец. Знаех, че няма да ме пусне, и въпреки това се разтакавах.

— Ноа, не говори така!

— По пътя също се бавихме — продължи Ноа, без да обръща внимание на Майкъл. — Проспахме цяла нощ и загубихме цял следобед заради онова пиле, което генералът ни поднесе. Аз оставих Джони Бърнекер да загине заради едно пиле.

— Млъкни! — пресипнало извика Майкъл. После хвана Ноа за раменете и го разтърси. — Млъкни най-после. Говориш като умопобъркан. Не искам повече да слушам такива глупости.

— Пусни ме — спокойно рече Ноа. — Махни си ръцете. Всъщност ти не си длъжен да слушаш оплакванията ми. Имаш право. Прощавай.

Майкъл бавно отпусна ръце. Ето че пак не бе успял да помогне на това нещастно момче…

Ноа потрепери.

— Днес е студено — примирително рече той. — Да влезем.

Майкъл го последва мълчаливо в къщата.

На следващата сутрин Грийн ги изпрати в стария им взвод — оня, в който бяха служили заедно във Флорида. Във взвода от първоначалните четиридесет души бяха останали само трима, които сега посрещнаха топло и сърдечно Майкъл и Ноа. Те проявиха голяма деликатност, когато говореха за Джони Бърнекер в присъствието на Ноа.

— И така, попитали войника: „Какво би направил, ако те пуснат да си отидеш вкъщи?“ — говореше Пфайфър. Той, Ноа и Майкъл седяха при една каменна стена върху голяма греда, наполовина потънала в земята, и ядяха от котелките си: котлети с макарони и компот от праскови. За първи път от три дена насам им даваха топла храна и всички се чувстваха щастливи, че готвачите са успели да докарат кухнята си толкова близо до предните линии. Войниците стояха в опашка на десетина ярда един от друг, така че ако падне снаряд, да избие по-малко хора, и тяхната редица се точеше около група обезобразени от шрапнели букове. Готвачите гледаха по-скоро да раздадат храната и войнишката опашка се движеше бързо край тях.

— „Какво би направил, ако те пуснат да се върнеш вкъщи?“ — повтори с пълна уста Пфайфър. — Войникът се позамислил… Чували ли сте тоя анекдот?

— Не — учтиво отвърна Майкъл.

Пфайфър кимна със задоволство глава.

— „Първо, казал войникът, ще си сваля обущата. После ще дръпна жена си в леглото. Накрая ще сваля раницата от гърба си.“ — Пфайфър се разкикоти с цяло гърло, доволен от анекдота си, но почти веднага попита сериозно: — Наистина ли не сте слушали тая историйка?

— Честна дума, не — увери го Майкъл.

„Остроумен разговор по време на обед в средището на европейската цивилизация! — разфилософства се той. — Ето, сред гостите присъстват няколко представители на изящните изкуства и на армията, дошли да си отдъхнат, след като са изпълнили част от своите задължения на предните позиции. Редникът от първи клас Пфайфър, добре известен в средите на букмейкърите в Канзас, местна знаменитост и редовен клиент на всички съдилища в окръга, занимава гостите си с размишления върху следвоенни проблеми. Един от присъстващите, който представлява нашия театър в Западна Европа, лапа компот от праскови (типичен американски деликатес!) и си мисли, че подобен анекдот сигурно е слушал и редникът Анакреон под стените на Багдад през персийския поход на Филип Македонски; че Кай Публий, центурион в армията на Цезар, е разказвал навярно подобна поучителна историйка два дена след десанта в Англия; че Жулиен Сен-Крик, адютант в корпуса на Мюра, сигурно е разсмял своите другари със същия анекдот — продължаваше да разсъждава нашият историк, като разглеждаше потъналите си в кал обуща и се питаше дали палецът му не е почнал вече да бере — е бил познат навярно и на офицера Робинсън от Уелския сапьорски полк, който се е сражавал при Ипър, и на фелдфебела Фюгелхаймер, участник в битките при Таненберг, и на сержанта Винсент О’Флахерти от първия полк на морската пехота, който го е чул по време на кратък отдих на път към Арагонската гора.“