Ирвин Шоу - Младите лъвове

Християн не знаеше какво е положението в родния му град, но ако успееше да се добере до къщи, преди в него да пристигнат американски войски, би могъл да надене цивилни дрехи, а баща му щеше да съчини някаква правдоподобна история… Дотам не беше много далече. Той се намираше в сърцето на Бавария, а отвъд хоризонта се простираха родните планини. „Сега вече мога да воювам спокойно — помисли си с мрачен хумор Християн. — Мога да проведа последния бой и в задния двор на собствения си дом!“

Пред вратата стоеше само един часовой с фолкщурмовска лента на ръкава и карабина в ръце; беше около петдесет и пет годишен, тлъст, дребен човек с унило лице и очевидно се чувстваше съвсем не на мястото си тука. „Фолксщурм! — с презрение помисли Християн. — Как можаха да създадат такова нещо!“ Да, хората с право наричаха тоя фолксщурм „приютът на Хитлер“. Вестниците и радиото отдавна вече тръбяха, че всеки германец — бил той на петнадесет или седемдесетгодишен — е длъжен сега, когато противникът е надвиснал над собствения му дом, да се бие като разярен лъв. Но слабоватите склеротични господа от фолксщурма очевидно не бяха чули, че трябва да се бият като разярени лъвове. Достатъчно беше човек да гръмне във въздуха, за да плени цяла дружина от тия старци със сълзливи очи. Да, това беше също мит — че можеш да измъкнеш възрастни германци от техните канцеларии и невръстни деца от училищните скамейки и за две седмици да ги направиш войници. „Демагогията ни побърка всички“ — мислеше си Християн, докато наблюдаваше измъчения от страх шишко, облечен в неподходяща за ръста му униформа. Демагогия и митове срещу танкови дивизии, хиляди самолети и оръдия, които получаваха боеприпаси и гориво от заводите на цялото земно кълбо! Харденбург отдавна беше разбрал горчивата истина, но Харденбург се бе самоубил. Да, след войната щяха да спечелят само хора, които ще сложат край на демагогията и ще ликвидират всички митове.

— Хайл Хитлер! — поздрави часовоят и несръчно козирува.

„Хайл Хитлер“ — ето още една лоша шега. Християн не си даде труд да отговори на поздрава.

— Какво става тука? — попита той.

— Чакаме. — Часовоят повдигна неопределено рамене.

— Какво чакате?

Часовоят отново вдигна рамене и се усмихна смутено.

— Какви са новините? — попита той, вместо да отговори.

— Американците току-що са капитулирали — каза Християн. — Утре ще капитулират и руснаците.

За момент пазачът почти му повярва. По лицето му пробягна наивна и радостна усмивка. После разбра, че Християн се шегува.

— Виждам, че сте в добро настроение — печално рече той.

— Да, в чудесно настроение — каза Християн. — Току-що се връщам от пролетната си отпуска.

— Мислите ли, че американците ще бъдат тука днес? — с тревога попита часовоят.

— Възможно е да пристигнат след десет минути или след десет дни, или след десетина седмици. Кой може да предвиди какво смятат да правят американците?

— Дано дойдат по-скоро — рече часовоят. — Те са по-добри от…

„Ето още един!“ — помисли Си Християн.

— Зная — рязко каза той. — Американците са по-добри от руснаците и французите.

— Така говорят всички — унило забеляза часовоят.

— Боже мой — сбърчи нос Християн. — Как търпите тая воня?

Часовоят кимна глава.

— Да, вонята е ужасна. Но аз съм тука от седмица и вече не я усещам.

— Само от седмица? — изненада се Християн.

— Тук имаше цяла есесовска дружина, но преди седем дена ги вдигнаха и пратиха нас. Само една рота — скръбно добави часовоят. — Да благодарим, че сме още живи.

— Какви хора пазите там? — Християн кимна към посоката, откъдето идеше вонята.

— Познатата история. Евреи, руснаци, няколко наши политически, югославяни, гърци и други подобни. Преди два дена ги заключихме в бараките. Те усещат, че предстои нещо и стават опасни. А ние сме само една рота. Наумят ли си, могат да се разправят с нас за петнадесет минути — хиляди са. Преди час вдигаха ужасна врява. — Той се обърна и с тревога погледна към заключените бараки. — Сега пак мълчат като риби. Бог знае какво ни кроят.

— Но защо изобщо стоите тука? — попита с любопитство Християн.

Часовоят повдигна рамене и по лицето му се изписа отново предишната болезнено-глуповата усмивка.

— И аз не знам. Просто чакаме.

— Отворете вратата — рече Християн. — Искам да вляза.

— Искате да влезете? — изумено попита часовоят. — Но защо?

— Правя списък за почивни домове на щаба на организацията „Здраве чрез веселие“ в Берлин и ме посъветваха да прегледам и тоя лагер. Хайде, отворете. Трябва да хапна нещо и да видя дали не мога да заема някой велосипед.