Ирвин Шоу - Младите лъвове

Възрастният шишко даде знак на часовоя в кулата, който беше наблюдавал внимателно новодошлия. Вратата се отвори бавно.

— Велосипед няма да намерите — рече първият часовой. — Есесовците отнесоха миналата седмица всичко, което е на колела.

— Ще видим — каза Християн.

Той мина през двойните врати и се отправи към административната сграда — приятна, в тиролски стил постройка от варосани камъни, със зелена морава отпред и висока мачта със знаме на върха, което трептеше на свежия утринен ветрец. Откъм бараките долиташе нисък, приглушен звук на гласове, които сякаш не излизаха от устата на хора. Този звук като че произхождаше от някакъв непознат музикален инструмент, защото беше много неприятен, неопределен и не можеше да се произведе от гласните струни на човешки същества. Всички прозорци бяха обковани с дъски и из двора не се виждаше жива душа.

Християн се качи по старателно измитите каменни стъпала и влезе в сградата.

В кухнята мрачен възрастен готвач във военна униформа му поднесе колбаси с ерзац-кафе.

— Хапни си добре, моето момче — подкани го той. — Господ знае кога пак ще можем да ядем.

В коридорите сновяха тревожно няколко тромави фолксщурмоваци, облечени в раздърпани, не по мярка униформи. Всички държаха оръжието си непохватно, с израз на явно отвращение. И всички, както пазачът, очакваха нещо. Те изгледаха Християн с печални очи и зашепнаха неодобрително; навярно го осъждаха, задето беше млад и задето бе загубил войната. Хитлер винаги се хвалеше, че неговата сила е младежта, и сега тия ерзац-войници, откъснати от своите домове в самия край на войната, кривяха изнурените си лица в пренебрежителни гримаси, с които искаха да покажат какво мислят за сразените млади поколения, които ги бяха довели до такова положение.

Изправил гръб и прихванал леко автомата, Християн мина с хладно и застинало лице край всички тия отчаяни хора. Стигна до канцеларията, почука и влезе. Лагерист в раирана униформа бършеше с парцал пода, зад масата седеше един ефрейтор. Вратата на кабинета беше отворена и ефрейторът направи знак на Християн да влезе веднага щом го чу, че каза: „Искам да поговоря с коменданта на лагера.“

Комендантът се оказа най-старият лейтенант, който Християн бе виждал в своя живот. Изглеждаше отдавна надхвърлил шестдесет години и лицето му сякаш беше моделирано от отделни резени сирене.

— Не, нямам никакви велосипеди — отвърна той с хрипкав глас, когато чу молбата на Християн. — Ни велосипеди, нито нещо друго. Ни дори храна. Есесовците отнесоха всичко. Оставиха само заповед да продължим да охраняваме лагера. Вчера се свързах с Берлин и някакъв идиот ми заповяда да избием всички лагеристи. — Лейтенантът се засмя безрадостно. — Единадесет хиляди души! Лесно е да се каже, нали? От снощи с никого вече не мога да вляза във връзка. — Той изпитателно погледна Християн. — От фронта ли идете?

Християн се усмихна.

— Трудничко би могло да се говори вече за фронт.

Лейтенантът въздъхна и бледото му лице се набръчка още повече.

— В миналата война беше съвсем друго. Отстъпвахме в пълен ред. Моята рота влезе в Мюнхен с цялото си оръжие. Да, тогава имаше много по-голям ред от сега. — В гласа му прозвуча явно обвинение към новото поколение в Германия, което не умееше да губи война както бащите си.

— Е, лейтенант — рече Християн, — виждам, че не можете да ми помогнете. Ще трябва да си вървя.

— Кажете ми — произнесе умолително старият комендант, като се стараеше да задържи Християн още минутка, сякаш се чувстваше самотен в този хубав, старателно изчистен кабинет с цветни перденца на прозореца, с тапициран в груба материя диван и със закачената на обшитата с панели стена светлосиня картина, изобразяваща Алпите през зима, — смятате ли, че американците ще пристигнат днес тука?

— Не зная, лейтенант — отвърна Християн. — Не слушате ли радиото?

— Радиото… — въздъхна комендантът. — Кой може да му вярва? Тая сутрин от Берлин предадоха версия, че американци и руснаци се бият на Елба. Мислите ли, че е възможно? — нетърпеливо попита той. — В края на краищата всички знаем, че рано или късно това ще се случи…

„Мит — помисли си Християн, — все тоя фатален мит!“ А гласно рече:

— Разбира се, лейтенант. Лично аз не бих се изненадал. — Той тръгна към вратата, но чу някакъв глух шум и спря.

Шумът нахлуваше през отворените прозорци и нарастваше бързо, като стихийно наводнение. След това прозвучаха резки изстрели. Християн изтича до прозореца и погледна. Към административната сграда тичаха тромаво двама души във военна униформа. Неочаквано те захвърлиха карабините си още преди да стигнат до входа. И двамата, бяха пълни мъже и представляваха нещо като жива реклама на мюнхенска бира. Иззад ъгъла на една барака се показа човек в арестантски дрехи, после още трима и след миг цяла тълпа, която сподири запъхтените пазачи. Ето откъде идеше необикновеният шум! Първият арестант се спря за момент и вдигна една от захвърлените карабини. Той обаче не стреля, а продължи да преследва пазачите с оръжие в ръка. Беше висок, дългокрак човек и застигаше бягащите с ужасяваща бързина. Размаха карабината като палка и един от шишковците се строполи на земята. Другият, разбрал, че не ще успее да стигне административната сграда навреме, просто легна на земята. Легна бавно, като слон в цирк — свлече се на колене и без да отпусне бедрата си, завря глава в земята, сякаш се стараеше да се скрие в нея. Затворникът отново размаха карабината и с приклада разби черепа на човека.