Ирвин Шоу - Младите лъвове

При тия думи Майкъл неволно се усмихна. В тази война подобен епитет можеше да се срещне само в цветистите военни комюникета и заповедите за награждавания. Думата „доблестен“ не беше никак подходяща в тая война и само хора от рода на Кийн можеха да я употребяват с такава разпаленост, да вярват в нея и да смятат, че тя има някакво реално значение.

— Да, доблестен — твърдо повтори Кийн. — Аз бих показал на жена си на какво съм способен. Бих се върнал в Лондон окичен с ордени и бих направил истинска сензация сред жените там. Досега не съм имал успехи, защото съм обикновен редник.

Майкъл се усмихна, като си помисли за редниците, които бяха имали безспорен успех сред английските дами: той беше уверен, че ако Кийн се върне окичен с ордени от цял свят и с пагони, осеяни с всички възможни звезди навсякъде — и в барове, и в спални — пак ще срещне само студени жени.

— Жена ми знаеше това — продължи да се оплаква Кийн. — И тъкмо поради тая причина не ми позволи да стана офицер. Тя беше обмислила всичко, а когато открих как ме е изиграла, беше много късно: аз бях вече в Англия.

Майкъл започваше да се забавлява с историята на Кийн и в него се породи някакво жестоко чувство на благодарност към човека до него, който го отвличаше от собствените му мисли.

— Как изглежда жена ти? — със скрито злорадство попита той.

— Ще ти покажа утре снимката й. Не е никак лоша. С хубава фигура. На пръв поглед ще кажеш — най-милата женичка в света, винаги усмихната и оживена в присъствието на други. Но щом се затвори вратата, щом се намерим насаме, става истински ледник. Жените просто омагьосват човека — съкрушено добави Кийн, като крачеше във влажната мъгла, — омагьосват го, преди да разбере какво се е случило с него… И на всичко отгоре — продължи той да се оплаква — ми взема парите. Просто полудявам, като седя тук така, бездеен, и си спомням всичките й магарии. Ако бях на фронта, бях могъл навярно да забравя. Слушай, Уитикър — с жар възкликна Кийн, — ти си добре с Павоне, той държи на тебе. Поговори му за мене, а?

— Какво искаш да му кажа?

— Да ме преведе в пехотата — рече Кийн („Ето още един, но по съвсем други причини!“ — мярна се в мозъка на Майкъл) — или да ме взема на своите обиколки по фронта. Аз съм тъкмо за него човек. Не се боя, че може да ме убият и имам железни нерви. Когато обстрелваха нашия джип и другите бяха ранени или убити, аз ги наблюдавах хладнокръвно, сякаш седях в кино и гледах всичко на екрана. Точно такъв човек е нужен на Павоне…

„Съмнявам се“ — помисли си Майкъл.

— Ще му кажеш ли две думи? — настоя умолително Кийн. — Хайде, обещай ми. Всеки път, когато искам да поговоря с него, той бърза да попита: „Редник Кийн, готови ли са списъците?“ Просто ми се присмива. Виждам, че ми се присмива — изкрещя Кийн. — Изпитва някаква злъчна радост при мисълта, че държи брата на Гордън Кийн назад в тила и го кара да преписва глупави книжа. Уитикър, ти просто трябва да говориш с него. Войната ще свърши, а аз така и ще си остана — без да участвам в нито една битка, ако не ми помогне някой.

— Добре — обеща Майкъл. — Ще поговоря с него! — И неочаквано с грубост и жестокост, каквито предизвикват у събеседниците си хора от рода на Кийн, добави: — Длъжен съм обаче да ти кажа, че ако някога попаднеш в сражение, ще моля бога да не си близо до мен.

— Благодаря, момчето ми, много ти благодаря — сърдечно рече Кийн. — Ей богу, много е мило от твоя страна. Никога няма да забравя това, драги, никога.

Майкъл ускори крачката си и Кийн, разбрал намека, остана малко назад, без да каже нещо. Но в края на часа, няколко минути преди да свърши смяната му, Кийн отново догони Майкъл и рече унесено, сякаш отдавна бе мислил по този въпрос:

— Утре ще се пиша болен и ще взема английска сол. Раздвижа ли си веднъж червата, всичко ще се оправи и веднага ще стана съвсем друг човек.

— Приеми моите най-сърдечни пожелания — продума сериозно Майкъл.

— И така, няма да забравиш да поговориш на Павоне, нали?

— Няма да забравя — увери го Майкъл. — И лично ще предложа да те спуснат с парашут в главната квартира на генерал Ромел.

— Тебе може да ти е смешно — обиди се Кийн, — но ако произхождаше от семейство като моето и живееше с такива идеали…

— Ще говоря с Павоне — прекъсна го Майкъл. — А сега събуди Стелевато и върви да спиш. Ще се видим сутринта.

— Голямо облекчение беше за мене да поприказвам с някого така — заяви Кийн. — Благодаря ти, моето момче.

Майкъл изпрати с очи брата на покойния кавалер на „Почетния медал“, който крачеше тромаво към една от крайните землянки, където спеше Стелевато.