Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Бих искал да ви помоля за една услуга — колебливо рече Майкъл. После раздразнено си помисли: „Ето че пак не мога да се реша!“ — Моля да ме прехвърлите в някоя бойна част!

Павоне вървя известно време мълчаливо.

— Какво ви измъчва? — попита той накрая. — Угризение на съвестта?

— Може би — отвърна Майкъл. — Може би. Тая църква днес и тия канадци… Всъщност самият аз не знам. Просто започнах да си спомням защо съм тръгнал да воювам.

— Нима вие знаете защо сте тръгнали да воювате? — засмя се Павоне сухо. — Щастливец! — Известно време двамата продължиха да крачат мълчаливо. — Когато бях на годините на Ники — неочаквано добави Павоне, — една жена ми почерни и отрови живота.

Майкъл прехапа устни, ядосан, задето Павоне пренебрегваше по такъв начин молбата му.

— Снощи, когато лежах в землянката през време на въздушното нападение, си спомних за тая жена — замислено продължи Павоне. — И тъкмо затова не можах да спя… — Павоне замълча и подръпна замислено края на брезента, с който беше покрит влекачът на оръдия под дървото до тях. После рязко стана и си тръгна. — А сега отивам да спя.

— Полковник — рече Майкъл, — бях ви помолил за нещо.

— Какво? — Павоне се спря и се обърна към Майкъл.

— Бих искал да ме преместите в някоя бойна част — рече Майкъл, внезапно обхванат от смущение при мисълта за мелодраматичния характер на думите си.

Полковникът се засмя кисело.

— И вие ли бягате от някаква спалня? — попита той.

— Моят случай е по-различен — опита се да обясни Майкъл, насърчен от тъмнината. — Просто смятам, че трябва да допринеса и аз с нещо…

— Каква самомнителност! — възкликна Павоне с отвращение, което просто порази Майкъл. — Ужасно мразя интелектуалците войници. Нима мислите, че най-главната задача на армията е да ви даде възможност да се пожертвате, за да успокоите дребната си гузна съвест? Вие не сте доволен от сегашната си служба, така ли? — попита той остро. — Вие смятате, че за един висшист не е достойно да шофира джип? Виждам, вие няма да се успокоите, докато не получите куршум в корема. Но армията няма време да се занимава с вашите лични проблеми, мистър Уитикър. Армията ще ви използва, когато намери за нужно, бъдете спокоен. Може би само за минута през тия четири години, обаче ще ви използва. И може би през тази единствена минута вие ще умрете, но дотогава не ме занимавайте с проблемите на вашата отвратителна интелигентска съвест и не искайте от мен да ви поднеса кръста, по който ще се изкатерите в позата на мъченик. Аз съм достатъчно зает с ръководството на поверената ми служба и не мога да губя ни време, ни сили, за да издигам кръстове за новоизпечени редници от Харвардския университет.

— Аз не съм следвал в Харвард — възрази неуместно Майкъл.

— Никога вече не се обръщайте с такава молба към мене, редник! — заключи Павоне. — Лека нощ.

— Слушам, сър — рече Майкъл. — Благодаря ви, сър.

Павоне се обърна и шляпайки по мократа трева, изчезна в тъмнината по посока на землянката си.

„Кучи син! — изруга мислено Майкъл. — Иди, че се доверявай на офицери!“ После тръгна бавно край редицата землянки, чиито платнища стърчаха над земята като белезникави петна във влажната нощ. Чувстваше се объркан и засегнат. Всичко в тая война се беше оказало съвсем не така, както си бе представял. Стигнал до собствената си землянка, той мушна ръка под платнището и измъкна скритата бутилка калвадос. Отпи голяма глътка и почувства как силният алкохол опари стомаха му. „Сигурно ще умра от язва в дванадесетопръстника в някоя от военните болници край Шербург — реши Майкъл. — Да, ще умра и ще ме заровят с войниците от първа дивизия и двадесет и девети полк, които загинаха в битките за всички тия бункери и старинни градове, а в неделя опечалени французи ще полагат венци на гроба ми в знак на вечна признателност.“ Майкъл допи бутилката и я мушна обратно под платнището.

После продължи пътя си замислен покрай землянките. „Всички бягат — мислеше си той, малко замаян от въздействието на алкохола. — Бягат от лесбийки, бягат от родители — италианци и евреи, бягат от студени жени и от братя, наградени с «Почетния медал на Конгреса», бягат от пехотата, от хорското съжаление, от съвестта си, бягат от своя проигран живот.“ А германците, които се намираха на пет мили оттук, интересно от какво бягаха пък те? Две армии, устремени отчаяно една срещу друга, които бягат от мрачни спомени от преди войната!

„О, господи — помисли си Майкъл, загледан в първите бледи утринни зари над немските позиции, — колко хубаво би било днес да ме убият…“