Ирвин Шоу - Младите лъвове

Стелевато беше нисък и с дребна кост деветнадесетгодишен италианец с мургаво и нежно лице, прилично на плюшена възглавничка. Беше дошъл в армията от Бостън, дето работеше като разносвач на лед, и произношението му представляваше своеобразна смесица от плавни италиански звуци и резки, удължени „а“, тъй типични за кварталите край реката Чарлс. Когато биваше на пост, той стоеше като закован, облегнат на капака на някой джип, и нищо на света не можеше да го накара да се раздвижи. В Щатите беше служил в пехотата и в него се бе развило толкова дълбоко отвращение към ходенето, че сега използваше джипа дори когато трябваше да мине петдесетте ярда до клозета. Пристигнал в Англия, Стелевато бе водил умело и победоносно упорита битка с всички военни лекари, за да ги убеди, че има плоски ходила и не може повече да служи в пехотата. Това беше неговата най-славна победа — победа, която той бе запомнил и скъпеше повече от всички събития, настъпили от Пърл Харбър насам, и която бе завършила с назначаването му за шофьор на полковник Павоне. Майкъл обичаше много младия италианец и когато се случваха заедно на пост както тоя път, двамата стояха опрени на джипа, пушеха скрито и си доверяваха взаимно различни тайни; Майкъл се ровеше в паметта си и се стараеше да си припомни случайни срещи с кинозвезди, които Стелевато просто обожаваше, а италианчето му разказваше подробно как бе разнасял лед в Бостън и описваше живота на цялото семейство Стелевато — баща, майка и трима сина — в тяхната квартира на Салем Стрийт.

— Тъкмо сънувах нещо — започна пълничкият Стелевато, който, сгушен в мушамата си, по която не бе останало нито едно копче, и небрежно преметнал през рамо карабината си, в тоя момент не приличаше никак на войник, — сънувах нещо за живота си в Съединените щати, когато оня кучи син ме събуди. Пустият му Кийн — добави той сърдито, — личи си, че не е съвсем с ума си. Иде и ме рита по краката като полицейски, който гони просяк от градинската скамейка, рита ме и реве така високо, че ще разбуди цялата войска: „Ставай, момче, вънка вали, а ти имаш бая път да биеш, хайде ставай, момчето ми, че те чака разходка под студения дъждец!“ — Стелевато обидено поклати глава. — Защо трябва да ми говори така? Аз сам виждам, че вали. Но тоя тип обича да тормози хората. А и този сън — така не ми се искаше да спира на средата… — Гласът на италианеца стана унесен и мек. — Сънувах, че съм в камиона заедно с баща ми. Беше светъл слънчев ден; старият седеше до мен, дремеше и пушеше една от тия малки пури „Итало Балбо“ — може би ги знаеш?

— Да — отвърна Майкъл, без да се усмихне. — Пет къса за десет цента.

— Итало Балбо, летецът — обясни Стелевато. — На времето италианците го смятали за голям герой и кръстили тия пури на негово име.

— Слушал съм за него — рече Майкъл. — Загинал в самолетна катастрофа в Африка.

— Така ли? Трябва да пиша за това на стария. Самият той не знае да чете, но у нас идва моето момиче, Анджелина, и чете писмата ми на него и на старата… И така, баща ми дремеше и пушеше една от тия пури — мечтателно продължи да разправя съня си Стелевато. — Движехме се съвсем бавно, защото трябваше да спираме почти пред всяка къща. По едно време старият се разсъни и каза: „Ники, вземи лед за двайсет и пет цента и го отнеси на мисис Шварц, но й кажи, че искаме да плати в брой.“ И сега чувам гласа му, сякаш се намирам в камиона зад кормилото. Аз слязох, взех леда и тръгнах към дома на мисис Шварц, а старецът закрещя зад мен: „Ники, веднага се връщай. Не се бави горе у мисис Шварц.“ Той винаги викаше нещо от тоя род, а после заспиваше и не можеше да разбере дали съм се бавил час или минута. И така, мисис Шварц ми отвори вратата. В тоя район имахме всякакъв вид клиенти — италианци, ирландци, поляци, евреи, и всички ме обичаха; не можеш да си представиш колко уиски, кейк и супа от юфка поглъщах всеки ден по време на тия обиколки! Мисис Шварц, сладка пълничка блондинка, ми отвори вратата, погали ме по бузите и каза: „Ники, вън е толкова горещо — влез да поседнеш и изпиеш чаша бира.“ — „Баща ми чака долу и този път не спи“ — отговорих аз. — „Добре, тогава ела в четири“ — каза ми тя. После ми даде двадесет и пет цента и аз слязох долу. Старият ме посрещна нацупен и почна да ругае: „Ники, време е да решиш вече какво представляваш: делови човек или бик за разплод!“ Но после добави със смях: „Добре, добре, щом ми носиш двайсетте и пет цента, всичко е наред!…“ След това — не зная как — всички се намерихме в камиона, както някога в неделя; цялото семейство, а също и Анджелина и нейната майка. Връщахме се от плажа. Аз държах ръката на Анджелина — повече от това тя никога не ми позволява, защото сме решили да се оженим. Виж, майка й е съвсем друга… После всички се оказахме насядали край масата — всички, включително и двамата ми братя: тоя, който е в Гуадалканал, и другият в Исландия. Баща ми наля вино от собственото си производство, а майка ми донесе огромна чиния със спагети… И тъкмо в тоя момент кучият му син ме срита по краката…