Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Нямаш ли поне аспирин? — попита Кийн. — Ужасно ме боли глава.

— Почакай една минутка. — Майкъл отиде до землянката и след малко се върна с кутийка аспирин, която подаде на Кийн. Той извади шест таблетки и веднага ги нагълта. Майкъл наблюдаваше, като чувстваше, че собствената му уста се свива от неприятно усещане.

— Как така съвсем без вода? — продума той.

— Защо ми е вода? — рече Кийн. Беше едър, кокалест мъжага на около тридесет години, чийто по-възрастен брат бе получил в предишната война. „Почетния медал на Конгреса“ и сега Лирой, в стремежа си да се покаже достоен за семейната слава, се стараеше да се държи като човек, който не се плаши от нищо.

Кийн върна кутийката на Майкъл.

— Ужасно главоболие — рече той. — От запека ще е. Пети ден вече не мога да си раздвижа червата.

„Така се изразяваха само във Форт Дикс!“ — помисли си Майкъл. Той закрачи бавно край редицата землянки при синора на нивата с надежда, че Лирой няма да го последва. Но Кийн повлече крака по тревата и Майкъл разбра, че няма да се спаси от тоя човек.

— По-рано стомахът ми работеше като машина — заоплаква се Кийн. — Но ето, взех, че се ожених…

Стигнаха така, мълчаливо, до последната землянка и офицерския клозет, после се обърнаха и тръгнаха назад.

— Жена ми просто ме обезличи — рече Кийн. — А на всичко отгоре искаше веднага да има три деца. Ти, разбира се, няма да повярваш, че жена, която така упорито желае да има деца, може да бъде студена, но моята наистина е студена. Просто не търпи да се докосна до нея. На всичко отгоре шест седмици след като се венчахме, ме хвана запек и оттогава до днес не съм видял бял ден. Ти женен ли си, Уитикър?

— Разведен.

— Ако имах възможност — рече Кийн, — и аз бих се развел. Тая жена ме обезличи. На времето исках да стана писател. Познаваш ли много писатели?

— Няколко.

— Но сигурно никой от тях не е с три деца? — Гласът на Кийн прозвуча озлобено в тъмнината. — Тя ми метна примка на врата още в самото начало. А когато започна войната — просто нямаш представа какви усилия трябваше да положа, докато се съгласи да се запиша доброволец! Човек от семейство като моето, човек, чийто брат има такива заслуги… Разправял ли съм ти как брат ми получи ордена си?

— Да — отвърна Майкъл.

— За една сутрин убил единайсет германци. Единайсет германци! — повтори Кийн с нотка на завист и възхищение в гласа си. — Аз исках да се запиша в парашутните войски, но жена ми изпадна в истинска истерия. Сякаш в нея е събрано всичко лошо — полова студенина, неуважение, страх, истерия. Да, и виж в какво съм се превърнал сега! Павоне ме мрази. Никога не ме взема със себе си на своите обиколки. Ето, ти беше днес на фронта, нали?

— Да.

— А знаеш ли с какво се занимавах аз? — скръбно попита братът на кавалера на „Почетния медал“. — През цялото време писах на машина какви ли не книжа! И всичко по пет екземпляра. Повишения, медицински заключения, парични ведомости… Добре поне, че брат ми не доживя да види това.

Двамата вървяха бавно под дъжда с каски, от които струеше вода, насочили към земята карабини, за да ги предпазят от влагата.

— Искам да ти призная нещо — подхвана отново Кийн. — Преди две седмици, когато германците почти пробиха нашата отбрана и се заговори, че ще ни пратят на предните линии, аз се молех честно ти говоря — фрицовете да успеят. Да, просто се молех. За да можем да се бием с тях.

— Ти си кръгъл глупак — рече Майкъл.

— Аз бих могъл да стана славен войник — изхриптя Кийн и се оригна. — Да, славен. Зная. Погледни моя брат. А ние бяхме родни братя, макар че той беше двайсет години по-голям от мен. Павоне знае това. Ето защо изпитва садистично удоволствие да ме държи тука като машинописец и взема със себе си други хора.

— Ти наистина заслужаваш да получиш куршум в главата — рече Майкъл.

— Съгласен съм — разпалено отговори Кийн. — Пет пари не давам, ако ме убият, и не искам никой да жали за мене.

Майкъл се опита да разгледа лицето на Кийн, но то оставаше скрито в тъмнината. Неочаквано той почувства съжаление към тоя страдащ от запек човек и въображаем герой, който беше преследван от славата на своя брат и който бе попаднал на студена жена.

— Трябваше да постъпя в офицерската школа — подхвана отново Кийн. — Сигурно щях да стана чудесен офицер. Днес щях да имам собствена рота и сигурно вече щях да нося „Сребърната звезда“ 60 60 Значка, която се дава за участие в поне в пет сражения. на гърдите си. — Двамата вървяха един до друг под клоните на мокрите дървета и гласът на Кийн звучеше с болезнена пискливост като глас на истински безумец. — Познавам се добре. От мен би излязъл доблестен офицер.