Ирвин Шоу - Младите лъвове

А жените, с които бе имал любов и които по-късно беше изоставил — Катрин, Рашел, Фейт, Елизабет!… Лекомислено загубени, прекрасни часове, които нямаше никога вече да се върнат. Той простена жално и в порив на ожесточен гняв впи ръце във войнишката си раница.

И все пак — утешаваше се Майкъл — имаше немалко жени, които не беше отхвърлил. Всъщност сега, когато се оглеждаше назад, той чувстваше просто срам, че е притежавал толкова много жени, но от друга страна беше доволен, че на времето не е изпитвал подобен срам, който щеше да попречи на любовните му връзки.

Все пак, когато се върне — ако изобщо някога се върне, — щеше да промени отношението си към жените. С миналото беше свършено. Сега той искаше спокоен, почтен, добре уреден, изграден на доверие пълноценен живот. Маргарет!… Майкъл дълго време беше избягвал да мисли за нея. И ето сега, в тази влажна землянка, върху която валяха шрапнелни парчета, той неочаквано се сети за нея. „Още утре ще й пиша реши Майкъл. — Пет пари не давам какво прави в момента. Ще се оженя за нея още щом се върна.“ Той успя да се убеди лесно, че Маргарет ще възкреси в сърцето си своите стари чувства към него и ще се оженят, след което ще си намерят хубава слънчева квартира в деловата част на града, ще имат деца и той ще работи много, ще престане да пилее живота си. Може би дори ще напусне театъра. Как да се надява на голям успех като режисьор, щом досега не е постигнал нещо особено? Може би ще се отдаде на политика — кой знае дали в него не се таи призвание за политика! Да, най-после ще се залови за нещо полезно — полезно за самия него, за тия нещастници, които тая вечер измираха на предните позиции, за старите мъже и жени, които лежаха на сламата в църквата в Кан, за унилите канадци, за мустакатия капитан, който крачеше зад гайдарите и крещеше: „Прекрасен ден, нали?“, за девойчето, което просеше сардини… Нима не можеше да съществува свят, в който смъртта не шества на всяка крачка, свят, в който човек не живее сред растящи камари от гробове, свят, който не се управлява от войсковата погребална служба?

Но ако искаше след време да се вслушват в гласа му, той беше длъжен да си извоюва това право. Не можеше да прекара цялата война като шофьор на един полковник от службата за гражданска администрация. Само бойците, които са изпитали ужасите на предните позиции, само те можеха да говорят авторитетно със съзнанието, че наистина веднъж завинаги са заплатили цената, която ще им позволи да издигнат гласа си…

„Утре трябва да помоля полковника — помисли си, заспивайки, Майкъл — да ме прехвърли на фронта. И ще пиша на Маргарет, тя трябва да знае, да се приготви…“

Оръдията млъкнаха и самолетите се отдалечиха към немските линии. Майкъл свали раницата от гърдите и каската от слабините си. „Боже мой — помисли си той, — боже мой, докога ще трае всичко това?“

Часовоят, когото трябваше да смени, мушна глава през брезента и подръпна крака му под одеялата.

— Ставай, Уитикър — подкани го той. — Готви се за разходка.

— Добре, добре — отвърна Майкъл и отхвърли одеялата. После, потръпвайки от студ, намъкна обущата си. Облече куртката си, взе карабината и все още треперещ, излезе в тъмната нощ. Беше се заоблачило и ръмеше дъжд. Той бръкна под брезента, измъкна мушамата си и я облече. После се приближи до колегата си, който стоеше облегнат на джипа и разговаряше с другия часовой.

— Всичко е наред, можеш да отидеш да спиш — рече Майкъл.

Все още разтреперан, той се облегна на джипа до втория часовой, чувствайки как дъждовните капки се стичат по лицето му и проникват във врата му; стоеше така, загледан в хладната влажна нощ и потънал в спомени за всички тия жени, за които беше мислил по време на въздушното нападение. Маргарет!… Майкъл се опита да съчини писмо — трогателно, нежно и сърдечно, искрено и пълно с любов писмо, което ще я накара да разбере, че двамата са предопределени един за друг, че тя трябва да дочака деня, в който той ще се върне в печалния и объркан свят на следвоенна Америка.

— Хей, Уитикър — извика другият часовой, редникът Лирой Кийн, който стоеше на пост вече цял час, — имаш ли нещо за пиене?

— Не — отвърна Майкъл. Той не обичаше този човек, който беше голям бъбривец и гледаше винаги да изпроси нещо; при това войниците смятаха, че Кийн носи нещастие, защото още при първото му излизане от лагера в Нормандия неговият джип беше обстрелван от немски самолети, двама души бяха ранени, трети убит, а самият Лирой Кийн се бе измъкнал жив и невредим. — Съжалявам, нямам — добави Майкъл и се отмести малко.