Ирвин Шоу - Младите лъвове

Докато заемаше мястото си, Майкъл се обърна и погледна назад. Нищо не показваше, че там, отвъд хоризонта, лежи някакъв град.

Седнал зад кормилото, той се почувства значително по-добре и те потеглиха мълчаливо, огрени от жълтеникавото следобедно слънце, към американските позиции.

Половин миля по-нататък забелязаха войници, които се движеха в колони от двете страни на пътя, и чуха остър звук на гайда. Беше пехотинска дружина, съставена от канадци от шотландски произход, и всяка рота се оглавяваше от гайдар. Дружината се приближаваше бавно към страничния път, който се простираше вляво сред житните нивя. В далечината, над пшеничените класове, се виждаха само главите и част от оръжията на други войници, които се движеха по посока на реката.

Свирнята на тия гайди звучеше прекалено силно, комично и същевременно някак си печално сред голата безлюдна местност. Майкъл подкара съвсем бавно срещу приближаващата дружина. Облечени в дебели походни куртки, по които вече бяха плъзнали петна от пот, войниците крачеха тежко, превити под товара на бомби, патрондаши и кутии с картечни ленти. Начело, на предната рота, непосредствено зад гайдаря, вървеше командирът — млад капитан с едро румено лице и увиснали червеникави мустаци. В ръката си държеше изящно бастунче и удряше бодро крак, сякаш тънкият глас на гайдата предвождаше някакъв весел парад.

Забелязал джипа, офицерът се ухили и помаха с бастунчето си. Майкъл го погледна бегло и спря очи на войниците. Потните им лица изразяваха умора и никой не се усмихваше. Всички бяха в нови униформи, снаряжението им беше безукорно и Майкъл разбра, че за първи път отиват на бой. Вървяха мълчаливо, претоварени и вече уморени, с блуждаещ израз на изопнатите си зачервени лица, сякаш се ослушваха в някакъв звук, но не в свирнята на гайдите, нито в далечния грохот на оръдията или в собствените си провлечени стъпки по шосето, а в някакви слаби гласове, които водеха спор дълбоко в душата им, и те трябваше да съсредоточат цялото си внимание, за да доловят смисъла на тоя спор.

Когато джипът се изравни с офицера, двадесетгодишният атлет с очарователните и комични червеникави мустаци разкри белите си зъби в още по-широка усмивка и избоботи с глас, който можеше да се чу на стотина ярда, макар че колата се намираше само на няколко крачки:

— Прекрасен ден, нали?

— На добър час — отвърна Павоне с естествения и сдържан тон на човек, който се връща от бой и се е научил да владее гласа си, — желая на всички ви успех, капитане.

Младият офицер отново размаха бастунчето си дружески и оживено и джипът отмина бавно ротата, в чийто тил вървеше фелдшерът със знаците на червения кръст върху каската си; той носеше две чанти с медикаменти и крачеше със замислен израз на младежкото си лице.

Ротата сви по пътя сред житните ниви и свирнята на гайдите започна да заглъхва, превръщайки се постепенно в слаб писък, подобен на грак на далечни чайки; не мина много време и всички тия войници с решителни и намръщени лица потънаха в шумолящата пшеница, която се разстилаше нататък като златисто море.

Майкъл се събуди и се заслуша в нарастващия грохот на оръдията.

Чувстваше се потиснат. В ноздрите си усещаше влажния глинест дъх, с който беше наситен въздухът в землянката, и възкиселия мирис на обтегнатото над главата му прашно платнище. Под одеялата беше топло и той лежеше неподвижен в непрогледния мрак, уморен и заслушан в гърмежа на оръдията, който от минута на минута ставаше все по-силен. „Редовното въздушно нападение — помисли той, обхванат от внезапна злоба към германците. — Дяволи, не пропускат ни една нощ!“

Оръдията трещяха сякаш вече съвсем наблизо и наоколо се чуваше смъртоносното тихо съскане на шрапнели, чиито парчета падаха тежко и отсечено на земята. Майкъл протегна ръка за каската си, която се намираше зад гърба му, и я сложи върху слабините си. После примъкна натъпканата с резервни чорапи, гащета и ризи раница, която лежеше до него, и покри с нея корема и гърдите си. Накрая скръсти ръце върху лицето си, вдишвайки топлия дъх на собственото си тяло и миризмата на пот, с която бяха напоени ръкавите на вълнената му фланелка. „А сега — каза си той, след като изпълни тая процедура, която беше подготвил още преди седмици в Нормандия, — сега могат да стрелят по мене!“ Беше предварително определил кои части на тялото му са най-уязвими и най-важни и ги бе защитил. Ако го ранят в ръцете или краката, нямаше да бъде толкова опасно.