Ирвин Шоу - Младите лъвове

Девойката изчезна.

— Да влезем — обади се Павоне.

След ослепителната слънчева светлина вън, църквата им се стори съвсем тъмна. Майкъл помириса въздуха. Лекият благоуханен аромат на свещи и тамян, които набожни богомолци бяха горили в продължение на векове, беше примесен с дъха на обор и тежкия лъх на старост, лекарства и на смърт.

Застанал в преддверието, той примига и се заслуша в шума от детски крачета по застлания със слама каменен под. Високо над него зееше голяма дупка, пробита от снаряд. През нея, като мощен кехлибареножълт прожектор, раздиращ религиозния мрак, струеше поток слънчева светлина.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, Майкъл откри, че църквата е претъпкана с хора. Жителите на града или по-точно оцелелите, които не бяха успели да избягат, бяха се събрали тук със смътната надежда, че бог ще ги спаси, че някой ще ги евакуира зад бойните линии. В началото Майкъл помисли, че е попаднал в огромно църковно сиропиталище. На пода, върху носилки, одеяла и купчинки слама, лежаха десетки сбръчкани, полумъртви, жълтолики и мършави осемдесетгодишни старци. Те триеха с прозрачни ръце схванатите си вратове; подръпваха немощно към себе си краищата на одеялата; мърмореха неразбираемо с пискливи нечовешки гласове; гледаха втренчено с възпалени безжизнени очи хората около себе си; пикаеха направо на пода, защото нямаха сили да станат и бяха съвсем безразлични към околната среда; дращеха мръсните превръзки върху рани, получени във войната, която младите поколения водеха вече от цял месец насам в техния град; умираха бавно от рак, туберкулоза, артериосклероза, нефрит, гангрена, недояждане и старческа немощ. Тежката миризма, която излъчваха всички тия болни и безсилни старци, събрани в пробитата от снаряди църква, предизвика неволна тръпка у Майкъл, който разглеждаше мълчаливо похабените им злобни лица, осветени от случайни златисти слънчеви лъчи, наситени с трептящи прашинки. И сред тая тълпа, между сламените тюфлеци и мръсните носилки, между болните от рак и старците с раздробени бедра, които бяха престанали да се движат пет години преди англичаните да влязат в града, между старците, чиито правнуци бяха паднали убити при Седан, край езерото Чад и при Оран — сред цялата тая тълпа тичаха и играеха децата; те припкаха весело напред-назад, осветени за момент от яркото слънце, струящо през пробива в кубето, и потъваха отново в пурпурния църковен мрак подобно на искрящи водни бълхи, сподирени от звънкия си писклив смях, който се носеше над главите на умиращите върху каменния под.

„Ето на, това е войната мислеше си Майкъл, — ето истинската война!“ Тук нямаше офицери да крещят с пресипнал глас команди сред грохота на оръдията, нямаше войници да се хвърлят срещу щиковете в името на велики идеали, нямаше военни комюникета и заповеди за награждавания, не тук имаше само много възрастни, с крехки кости, побелели, без зъби, глухи, страдащи, безполови старци, събрани из вонящите ъгли на разрушените здания и захвърлени нехайно върху каменния под, за да пикаят под себе си и да умрат сред припкащите крачета на увлечените в игри деца, докато вън, зад църковните стени, оръдията продължаваха безспирно да гърмят, тръбейки с риторичен глас празнословни лозунги, които на три хиляди мили оттука звучаха в ушите на хората като велики истини. Тия лозунги обаче не стигаха до слуха на старците; стенейки глухо като животни, те лежаха на камъните сред краката на играещите деца и чакаха някой офицер от тиловите служби да реши да отдели за ден-два няколко от камионите, които пренасяха муниции, за да ги отведат заедно с техните страдания в друг бомбардиран град, където, забравени от всички, нямаше да пречат на военните операции.

— Е, полковник — обади се Майкъл, — какво би могла да каже по този въпрос службата за гражданска администрация?

Павоне му се усмихна меко и го докосна леко по ръката, сякаш искаше да каже, че като по-възрастен и с по-голям житейски опит разбира добре чувството за вина, което Майкъл изпитва във връзка с всичко това, и му прощава остротата, с която се беше изразил.

— Мисля — отвърна той, — че е по-добре да се махнем оттука. Градът е в ръцете на англичаните, нека те се оправят, както намерят за добре.

До Павоне се приближиха две деца и застанаха до него. Едното беше дребничко и крехко четиригодишно момиченце с големи плахи очи, стиснало ръката на братчето си, което бе с две-три години по-голямо от него, но още по-срамежливо.