Ирвин Шоу - Младите лъвове

Докато джипът минаваше край всички тия хора, които приличаха на търпеливи жетвари, Майкъл за миг забрави опасенията си, че може да получи куршум между плешките или в кълбовидната пулсираща нежна тъкан в гръдния си кош. (Той беше почти уверен, че ако стрелят срещу него, сигурно ще го улучат тъкмо в сърцето!) Изпитваше желание да се изправи и да каже на тия французи, които се ровеха из развалините на домовете си: „Вървете, бягайте от града. Не си заслужава да мрете за всички тия неща. Това, което чувате сега, са експлозии на снаряди. А стоманата не прави разлика между униформа и плът, между военни и цивилни. Върнете се по-късно, когато войната отмине. Вашите съкровища са на сигурно място — те никому не са нужни и никой не може да ги използва.“

Но Майкъл не каза нищо и джипът продължи да пълзи бавно по улицата, край която, обхванати от неизлечимата треска за собственост, хората копаеха високо там, сред развалините, търсейки поставения в сребърна рамка портрет на някоя баба, сита, кухненски ножове и везани кувертюри, които са били снежнобели, преди да падне бомбата върху къщата.

След малко излязоха на широк площад, запустял и съвсем открит в единия край, защото всички къщи там бяха сринати със земята. Зад площада течеше река Орн. Отвъд нея се намираха — Майкъл знаеше това — германските позиции, от които без съмнение внимателни очи следяха движещия се бавно джип. Той знаеше също, че този факт е известен и на Павоне, който въпреки това не намираше за нужно да увеличи скоростта. „Какво, дявол да го вземе, иска да докаже тоя мошеник — питаше се Майкъл — и защо не го доказва, без да рискува моята кожа?“

Никой обаче не откри огън по тях и те продължиха пътя си.

Наоколо всичко изглеждаше спокойно, макар че оръдията продължаваха да стрелят. Шумът от мотора на джипа — станал толкова познат след безкрайните пътувания по прашните пътища, сред войскови колони и пукота на снаряди — не смущаваше вече слуха. Движейки се така из мъртвите разбити улици на стария град, Майкъл се ослушваше внимателно за всяко шумолене, за всяко изскърцване, за звука от обръщане на дръжка на врата, уверен, че ще чуе всички тия звуци дори ако цял артилерийски полк би открил стрелба на стотина ярда от него.

Павоне обикаляше бавно из улиците ту под палещите лъчи на лятното слънце, ту под пурпурните сенки, познати на Майкъл от картините на Сезан, Рьоноар и Писаро дълго преди кракът му да стъпи на френска земя. Неочаквано Павоне спря джипа, за да прочете една по чудо оцеляла табела, която съобщаваше гордо имената на две вече несъществуващи улици. Той заоглежда наоколо внимателно, с нескрито любопитство, докато Майкъл наблюдаваше ту здравия му набит врат под каската, ту зиналите в сивите каменни стени дупки, откъдето всеки миг можеше да се появи смъртта.

Павоне отново подкара бавно джипа, този път през място, което очевидно бе представлявало една от главните артерии на града.

— Прекарах тук една събота и неделя през тридесет и осма година — обади се Павоне, като се обърна назад, — с един приятел, филмов производител, и две момичета от неговото студио. — Той замислено поклати глава. — Добре си погуляхме! Приятелят ми, на име Жюл, падна убит още в четиридесета… — Павоне погледна към околните разбити витрини. — А сега не мога да позная ни една улица!

„Просто невероятно! — помисли си Майкъл. — Тоя човек рискува живота ми, за да си спомни как се е забавлявал преди шест години с две начинаещи артистки и един филмов производител, който вече е покойник…“

Свиха по улица, на която имаше необикновено оживление. До една църковна стена бяха спрели камиони, трима-четирима млади французи с ленти на бойци от Съпротивата около ръкавите си патрулираха край една желязна ограда, а няколко канадци настаняваха ранени цивилни в санитарна кола. Павоне спря джипа на малкия площад край църквата. На тротоара лежеше цяла планина от вещи: стари куфари, плетени кошници, пътни чанти, пазарни мрежи, натъпкани с бельо, чаршафи, и одеяла, в които бяха завързани различни домашни принадлежности.

По улицата мина на велосипед девойка в светлосиня рокля, чистичка и спретната, сякаш извадена от кутия. Беше много хубава, с чудесна синкавочерна коса. Майкъл я изгледа с любопитство. Тя му отвърна със студен поглед и върху лицето й се изписа презрение и омраза. „Сигурно ме смята отговорен за бомбардировките — помисли си той, — за това, че родният й дом е разрушен, баща й убит, а любимият й е бог знае къде!“ Девойката префуча по разбития от снарядите паваж, отмина санитарната линейка и се отдалечи, сподирена от хубавата си развята пола. Майкъл изпита желание да я последва, да я заговори, да я убеди… Да я убеди в какво? В това, че не е безсърдечен циник, готов да се зазяпа в чифт хубави крака в този град, споходен от смъртта, че разбира нейната трагедия, че тя не бива да го осъжда така прибързано още от пръв поглед, че в сърцето си трябва да намери малко състрадание и съчувствие към него — състрадание и съчувствие, каквито имаше право да очаква по отношение на самата себе си…