Ирвин Шоу - Младите лъвове

„Мили — пишеше Хоуп, — най-напред трябва да ти обясня защо ти пращам списанието. Стиховете, които получих от тебе от Англия, ми се сториха толкова хубави, че просто не можах да ги запазя само за себе си и си позволих да ги изпратя…“

Ноа взе списанието. На корицата прочете собственото си име. Започна да прелиства бавно страниците. На една от тях отново видя името си и под него стегнатите къси редове на стихотворението.

„Пази се от сърдечните вълнения — прочете той, — не за през война създадени са те…“

— Хей — извика той, — слушай, Бърнекер!

— Какво? — Бърнекер бе започнал да чете писмото си, но се беше отказал и сега лежеше изтегнат по гръб на одеялото, втренчил поглед в небето. — Какво искаш?

— Знаеш ли, Бърнекер, едно списание е отпечатало мое стихотворение. Искаш ли да го прочетеш?

След продължително мълчание Бърнекер се надигна.

— Разбира се — рече той. — Дай го!

Ноа му подаде списанието, препънато на страницата, на която беше поместено стихотворението. Бърнекер зачете бавно, движейки беззвучно устни. Един-два пъти притвори очи и главата му започна да се полюлява леко, но въпреки това успя да стигне до края.

— Знаменито — заяви той. После върна списанието на Ноа, който седеше до него на одеялата.

— Да не се шегуваш? — попита Ноа.

— Стиховете ти са чудесни — увери го сериозно Бърнекер и кимна глава в потвърждение на думите си. После отново се изтегна на земята.

Ноа се вгледа в страницата, но очите му бяха толкова уморени, че не можа да прочете самото стихотворение, което беше набрано с много дребен шрифт. Прибра списанието в джоба на ризата и се настани под топлите одеяла.

Тъкмо се канеше да затвори очи, когато видя Рикит. Сержантът беше застанал над него гладко избръснат и в нова униформа.

— О, господи — долетя сякаш някъде отдалече и отвисоко гласът на Рикит, — евреинът е пак при нас!

Ноа притвори очи. Той знаеше, че по-късно тия думи на Рикит ще имат голямо значение в неговия живот, но в момента единственото нещо, което го интересуваше, беше да се наспи.

Отстрани на пътя бе поставена табелка, която гласеше: „Следващите хиляда ярда се намират под артилерийския обстрел на противника. Движете се на интервал от седемдесет и пет ярда!“

Майкъл погледна косо към полковник Павоне. Но полковникът, настанен на предната седалка на джипа, четеше някакъв подвързан във вестник криминален роман, който бе намерил още в сборния пункт в Англия, когато чакаха да ги прехвърлят през Ламанш. Майкъл за първи път срещаше човек, който може да чете в кола.

Той натисна педала и джипът полетя по пустия път. Вдясно се простираше изровено от бомби летище, където се търкаляха останките от немски самолети. Далеч пред тях се виждаше ивица дим, която се стелеше над житните ниви, трепкащи в ярката светлина на летния ден. Джипът се носеше бързо по асфалтирания път и скоро се намери под закрилата на група дървета, прехвърли едно малко възвишение и опасните хиляда ярда останаха зад него.

Майкъл въздъхна леко и намали скоростта. Откъм Кан, завзет предишния ден от английските войски, от време на време долиташе грохот на тежка артилерия. Какво всъщност смяташе да прави Павоне в Кан, Майкъл не знаеше. Като офицер от управлението на гражданската администрация полковникът имаше право да се движи по всички фронтове и в изпълнение на своите задачи беше обиколил заедно с Майкъл цяла Нормандия; като някакъв добродушен турист той разглеждаше всичко по пътя, когато не четеше, кимаше любезно на бойците, разговаряше оживено на парижки диалект с местните жители и от време на време си вземаше бележки на листчета хартия. Вечер Павоне обикновено се оттегляше в дълбокото скривалище в полето край Тарантан, пишеше сам на машина докладите си и ги пращаше някъде; къде отиваха тия доклади и какво съдържаха, Майкъл не можеше да каже.

— Ужасна глупост! — заяви Павоне и захвърли книгата в дъното на джипа. — Само един идиот може да чете криминални романи. — После, като се огледа, с комична гримаса попита: — Близо ли сме вече?

Една батарея, скрита зад група селски къщи, започна да стреля. Грохотът се разнесе толкова наблизо, че предното стъкло на джипа сякаш започна да трепти и Майкъл отново почувства ония гъделичкащи спазми в долната част на стомаха, които винаги се явяваха при силна оръдейна стрелба.

— Съвсем близо — мрачно отвърна Майкъл.

Павоне се засмя тихо.

— Първите стотина рани се понасят най-тежко — рече той.