Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Тук — рече Ноа и се обърна към Каули. — Дай ръка да ти помогна.

— Майчице — простена Каули, — о, майчице…

Ноа го заблъска ожесточено и Каули започна да се катери. Той обаче беше тежък непохватен човек и закачи един камък, който падна шумно, разплисквайки водата. Все пак успя да се добере с коляно до горната част на брега и вдигна другия си крак. В този миг се разнесе кратка пушечна стрелба.

Каули се изправи като безумец с целия си ръст и започна да размахва ръце. Опита се да се хвърли напред, но загуби равновесие и полетя надолу. Обувката му удари Ноа със страшна сила по главата. Каули изпищя високо, преди да падне във водата, и изчезна под повърхността. Ноа остана така, неподвижен, до брега, гледайки тъпо мястото, където беше изчезнал Каули. Направи крачка в тая посока, но нищо не можа да забележи и в същия миг почувства, че коленете му се огъват. Обърна се и залитайки, пристъпи към брега. После бавно, с вцепенени ръце, започна да се катери нагоре. „Каули беше сънувал, че се е удавил — помисли си замаяно той, — и ето, наистина се удави!“

Най-после той се добра до върха разтреперан като в треска. И продължи да трепери, когато Бърнекер и човекът от Джорджия го вдигнаха и хукнаха с него в обратна посока на канала.

Половин час по-късно, облечен в униформа с три номера по-голяма от неговия размер, която бяха свалили от гърба на някакъв убит, Ноа стоеше пред началника на разузнавателния отдел при дивизията. Началникът беше сивокос и пълен, нисък на ръст подполковник, чието лице и посивяла брадичка бяха целите намазани с морава течност, с помощта на която той се мъчеше да се избави от някакъв изрив, без да се откъсва от служебните си задължения.

Дивизионният команден пункт се намираше в защитена с пясъчни торби барака, чийто под беше осеян със спящи войници. Още не беше съмнало напълно и началникът на разузнаването трябваше да се взира в картата, която Ноа бе начертал, при светлината на свещта, защото всички генератори и електрически съоръжения за щаба бяха потопени, преди да ги свалят на брега.

Бърнекер стоеше като унесен до Ноа, със залепнали от умора очи.

— Добре — повтаряше подполковникът, кимайки непрестанно глава, — добре, много добре. — Обаче Ноа почти не можеше да си спомни за какво говореше този човек. Съзнаваше само, че е много потиснат душевно, но не беше в състояние да разбере точно защо.

— Много добре, момчета — продължи любезно човекът с моравото лице и сякаш дори им се усмихна. — Няма никакво съмнение, ще получите медали за това. Веднага ще предам картата в щаба на корпусната артилерия. Обадете ми се следобед и ще ви кажа какви са резултатите.

Ноа стоеше замаян, като се питаше защо човекът пред него има такова мораво лице и за какво всъщност говори.

— Бих искал да получа обратно снимката си — рече той съвсем отчетливо. — На нея са жена ми и синът ми.

— Разбира се. — Подполковникът се усмихна още по-широко и разкри жълтите си похабени зъби над изпоцапаната с морави петна брадичка. — Ще си я получите, когато се видим следобед. Трета рота се преобразува. Останали са около четиридесет човека, заедно с вас. Евънс — заповяда той на един войник, който дремеше прав, опрян на стената на бараката, — отведи ги в трета рота. — После се обърна усмихнат към Ноа: — Не се плашете, няма да ходите много. Ротата е в една съседна нива. — Той отново се наведе над картата, като кимаше глава и повтаряше — Добре, много добре!

Евънс ги изведе от бараката и ги поведе в утринната мъгла към съседната нива.

Първият човек, когото видяха, беше лейтенант Грийн, който едва ги погледна и каза:

— Ей там има одеяла. Вземете ги и лягайте да спите. После ще поговоря с вас.

По пътя минаха край Шийлдс, ротния писар, който беше вече успял да си приспособи маса от два празни сандъка за провизии и се бе настанил в канавката под дърветата в края на нивата.

— Хей — извика им той, — имам писма за вас! Още от първата поща. Малко остана да ги върна. Мислех, че няма да ви видя вече.

Шийлдс се порови в една военна чанта и измъкна няколко плика. Един от тях беше от груба кафява хартия, адресиран до Ноа с почерка на Хоуп. Ноа го мушна в джоба на ризата на убития, която беше облякъл, и взе три одеяла. После заедно с Бърнекер избраха внимателно място под сянката на едно дърво и разстлаха одеялата. Отпуснаха се тежко на земята и свалиха обущата, които им бяха дали. Ноа разпечата плика. От него падна някакво малко списание. Той примига изненадано, но се залови да прочете писмото.