Ирвин Шоу - Младите лъвове

След пет минути огънят неочаквано спря.

— Ще започна да викам — прошепна Ноа. — Не ставай.

— Добре — рече тихо Бърнекер.

— Не стреляйте! — провикна се Ноа, но не много високо, като се стараеше гласът му да не трепери. — Не стреляйте. Ние сме само двама. Американци. От трета рота. Трета рота. Не стреляйте!…

Той млъкна и двамата се притиснаха към земята, заслушани и треперещи.

Най-после се разнесе глас:

— Хей вие, излезте оттам! — Ако се съдеше по произношението, човекът очевидно беше джорджиец. — Вдигнете ръце и се приближете. Тръгнете веднага и не правете резки движения.

Ноа докосна Бърнекер. Двамата станаха и вдигнаха ръце над главите си. После се отправиха по посока на гласа, който идеше от дълбините на Джорджия.

— Господи Исусе! — възкликна удивено същият глас. — Та те са голи като оскубани патки!

Ноа разбра, че са спасени.

От окопа се появи човек с насочена към тях карабина.

— Насам, момчета — рече той.

Без да свалят ръце, Ноа и Бърнекер се отправиха към войника, който бе изникнал от земята, и се спряха на няколко крачки от него.

В окопа имаше още един войник, който, приклекнал, ги държеше под дулото на карабината си.

— Какво, дявол да го вземе, значи всичко това? — подозрително попита той.

— Отрязаха ни от полка — обясни Ноа. — Ние сме от трета рота. Трети ден вече се мъчим да се доберем до нашите линии. Може ли да свалим ръце?

— Провери личните им знаци, Върнън — рече войникът в окопа.

Джорджиецът сложи внимателно карабината си на земята.

— Стойте на мястото си и ми хвърлете личните си знаци.

Първо Ноа, а след него Бърнекер хвърлиха знаците си, които звъннаха леко на земята.

— Подай ми ги, Върнън. Аз ще ги прегледам.

— Нищо няма да видиш в тая тъмница — отвърна човекът, който се наричаше Върнън.

— Подай ги — настоя войникът в окопа и протегна ръка. След миг се чу как той драсна клечка кибрит и се наведе да запали цигара, като държеше ръката си така, че Ноа не можа да види светлината.

Вятърът се усилваше и мократа риза пляскаше по замръзналото тяло на Ноа. Той притисна ръце до гърдите си, за да се постопли. Войникът в окопа сякаш нямаше намерение да свърши с прегледа на отличителните им знаци. Най-после вдигна глава.

— Фамилно име? — попита той и посочи към Ноа.

Ноа каза името си.

— Личен номер?

Ноа избърбори номера си, като се стараеше да не заеква, макар че устата му смъдеше от солта и отказваше да му се подчинява.

— Какво означава това „Ю“ на значката? — продължи да разпитва подозрително войникът.

— Юдей — отговори Ноа.

— Юдей? — повтори джорджиецът. — Какво е това, дявол да го вземе?

— Евреин — обясни Ноа.

— Защо не го пишат като хората тогава? — нацупено рече войникът.

— Слушайте — каза Ноа, — да не смятате да ни държите тука до края на войната? Ние просто замръзнахме.

— Елате — подкани ги войникът. — Чувствайте се като у дома си. След петнадесет минути ще съмне и ще ви отведа в ротния команден пункт. Там отзад има траншея, в която можете да се подслоните.

Ноа и Бърнекер минаха край окопа. Войникът им хвърли отличителните знаци и ги изгледа с любопитство.

— Как беше там, оттатък? — попита той.

— Знаменито — отвърна Ноа.

— По-весело, отколкото на пикник — обади се Бърнекер.

— Сигурно — рече джорджиецът.

— Почакай — обърна се Ноа към Бърнекер, — вземи това. — И той му подаде портфейла си. — Картата е върху гърба на снимката на жена ми. Ако не се върна до петнадесет минути, погрижи се да я предадат в разузнавателния отдел.

— А ти къде отиваш? — учуди се Бърнекер.

— Отивам за Каули — отвърна Ноа, малко изненадан от собствените си думи. До този момент той просто не беше помислил за Каули. Но през последните три дена някак си беше свикнал да взема решения, да поема отговорност за останалите и сега — когато се намираше вече в безопасност — си представи мислено Каули, свит зад храсталаците на отвъдния бряг и останал самичък, защото се бе уплашил, че ще се удави в канала.

— Къде е тоя Каули? — обади се човекът от Джорджия.

— Оттатък канала — обясни Бърнекер.

— Сигурно много обичаш тоя мистър Каули — продума войникът, взирайки се в сивеещата нощ към отвъдния бряг.

— Просто съм влюбен в него — отвърна Ноа с надежда, че другите ще му попречат да тръгне, но никой не се обади.

— Колко време смяташ ще ти трябва? — попита войникът.

— Петнадесетина минути.

— Вземи, пийни. Това ще ти даде кураж за петнадесет минути! — Джорджиецът му подаде една бутилка, чието дъно беше изцапано от студената лепкава кал, в която войниците се бяха търкаляли цялата нощ. Ноа я отпуши и отпи голяма глътка. В очите му бликнаха сълзи, в гърлото и гърдите му се разля гореща вълна, а стомахът му пламна, сякаш в него имаше електрически нагревател.