Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Каули… — прошепна Ноа.

— Върви по дяволите! — изруга Каули.

— Аз съм готов — обади се Бърнекер. Гласът му звучеше спокойно и безстрастно.

Ноа стана и заслиза към канала. Зад гърба си чуваше тихите стъпки на Бърнекер. Тревата под босите му крака беше хлъзгава и много студена. Той се сниши и ускори крачката си. Стигна до брега и веднага навлезе във водата, вдигайки съвсем лек шум, който все пак го разтревожи. Неочаквано обаче се подхлъзна и падна. Главата му се намери под повърхността и в устата му нахлу солена вода, която се качи веднага в носа му; той почти се задави и го заболя глава. Зарита отчаяно, за да стъпи на дъното, улови се за брега и успя да се издигне над повърхността. Във всеки случай тук дълбочината не беше повече от пет стъпки.

Ноа вдигна очи и успя да различи лицето на Бърнекер, който го гледаше отгоре. След момент Бърнекер се смъкна до него.

— Хвани ме за рамото — рече Ноа и веднага почувства как пръстите на Бърнекер се впиха през мократа вълнена риза в ръката му.

Двамата тръгнаха през канала. Дъното беше тинесто и Ноа си помисли с ужас, че може би има водни змии. В същия миг кракът му попадна върху мида и той едва се сдържа да не извика от болка, когато сряза палеца си в острия й ръб. Вървяха бавно напред, опипвайки пътя си с крака, за да открият евентуални дупки или снишаване на дъното. Водата бе стигнала до раменете на Ноа и той вече усещаше слабото течение на морския прилив.

Картечницата затрака отново и те се спряха. Обаче куршумите прелитаха високо и вдясно от тях; очевидно картечарят стреляше по-скоро от страх и наслуки, по посока на германските позиции. Бавно, крачка по крачка, двамата напредваха към отсрещния бряг. Ноа се надяваше, че Каули все още ги вижда и е разбрал, че може да ги последва, без да се наложи да плува… Тогава нагазиха в по-дълбока вода. Ноа трябваше да плува, но Бърнекер, който беше с една глава по-висок от него, продължаваше да върви с лице над повърхността и му помагаше, като го крепеше здраво под мишниците. Брегът ставаше все по-близък и по-близък. От него долиташе вече тежък дъх на сол, тиня и гниещи морски мекотели — точно както в риболовните пристани в родния край. Пристъпваха предпазливо напред, поддържайки се един друг, като търсеха с очи място на брега, където можеха да се изкачат бързо и безшумно. Обаче брегът пред тях беше стръмен и плъзгав.

— Не, не тука — прошепна Ноа. — Не може тука.

Най-после се добраха до крайбрежната ивица и се спряха да си отдъхнат.

— Дявол да го вземе оня кучи син Каули! — изруга Бърнекер.

Ноа кимна, макар че в този миг не мислеше за Каули. Вдигна очи и огледа брега. Приливът се засилваше и водата клокочеше вече около раменете им. Той потупа Бърнекер и двамата тръгнаха предпазливо по брега, по посока на течението. Ноа почувства, че отново го побиват тръпки — тоя път още по-силни — и стисна зъби, за да се овладее. „Юни — повтаряше си той, като се усмихваше глупаво. — Бани на лунно осветление през юни на френското крайбрежие, на лунно осветление през юни…“ Никога през живота си не беше чувствал такъв ужасен студ. А брегът беше все така стръмен и хлъзгав от морски мъх и слуз и вероятността да се изкатерят по него, преди да се съмне, изглеждаше нищожна. Внезапно реши, че най-добрият изход бе да свали ръката си от рамото на Бърнекер, да доплува до средата на канала и да се остави да потъне, да заспи навеки.

— Ето, тука — прошепна Бърнекер.

Ноа вдигна очи. Тук част от брега беше рухнала, откривайки тесен достъп — неравен, обрасъл с трева и със скални отломки, които стърчаха от тъмната глинеста почва.

Бърнекер се наведе и подложи ръцете си така, че Ноа да може да стъпи на тях. Разплисквайки шумно водата, Ноа се повдигна и с помощта на приятеля си успя да се измъкне на сухо. Полежа за секунда треперещ и задъхан до самия край на брега, после се надигна бързо и на свой ред помогна на Бърнекер да се измъкне от водата. Някъде съвсем наблизо затрака автомат и куршумите засвистяха край самите им глави. Двамата хукнаха боси, като се хлъзгаха и залитаха, към група храсталаци на тридесет ярда от тях. Обадиха се и други автомати и Ноа започна да крещи: „Спрете, прекратете огъня! Не стреляйте. Ние сме американци. От трета рота… От трета рота!“

Най-после успяха да се доберат до храстите и залегнаха зад тях. Междувременно германците също откриха огън от другата страна на канала; проблясъците от стрелбата следваха един след друг и сякаш никой не мислеше вече за Ноа и Бърнекер, които бяха станали неволно причина за тая краткотрайна битка.