Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Хайде, хайде… — продума Павоне, неволно усмихнат при това необосновано твърдение.

— Не спорете с мене, полковник, не спорете с мене! — извика войникът от Торонто. — Не виждате ли, че съм страшно нервен?

— Добре, добре — усмихна се Павоне и тикна каската си назад така, че тя заприлича на мирновременно нощно гърне, килнато над гъстите му шутовски вежди. — Няма да споря с вас. Довиждане!

— Довиждане, ако не ви убият и ако аз не дезертирам — изръмжа канадецът.

Павоне му махна с ръка и се обърна към Майкъл:

— Дайте сега да покарам аз, а вие седнете отзад и си отваряйте очите на четири.

Майкъл се качи в задната част на джипа и седна върху сгънатия гюрук, за да може да стреля по-лесно във всички посоки. Павоне се настани зад кормилото. В такива моменти той винаги поемаше върху себе си най-отговорните и опасни задачи.

Павоне отново помаха на канадеца, но той не му отговори. Джипът заръмжа и се понесе по пътя към града.

Майкъл издуха праха от патронника на карабината и свали предпазителя. После сложи оръжието на коленете си и впи поглед в пътя; Павоне подкара бавно по разбитата, задръстена от развалини улица.

Майкъл оглеждаше внимателно прозорците на запустелите къщи. Изведнъж му се стори, че градът се състои само от прозорци със спуснати завеси, които по някакво, чудо бяха преживели бомбардировки, танкови битки и артилерийска стрелба на германци и англичани. Кацнал така, отгоре на колата, която пълзеше по разнебитената пуста улица, той се чувстваше едва ли не като гол и страшно уязвим сред всички тия прозорци, зад всеки от които може би се таеше германски снайперист, притиснал карабина с прецизен оптически мерник и очакващ с усмивка тоя жалък открит джип да се приближи още мъничко…

„Нека ме убият — каза си мрачно Майкъл, като се размърда нервно, защото му се беше сторило, че зад гърба му се отваря прозорец. Нека ме убият в сражение, когато съм с оръжие в ръка, а не когато се разхождаме като туристи, и то заради тоя смахнат шмекер циркаджия…“ В следващия момент обаче разбра, че се опитва да лъже самия себе си. Не, той не искаше да умре при каквито и да било обстоятелства. Какъв смисъл имаше да го убият? Войната следваше своя бавен и определен път и ако го убият, това би засегнало само него и може би неговото семейство. Убият ли го, или не сега, армиите ще продължат да се движат, машините — които всъщност играеха главна роля в сраженията — ще продължат да се унищожават взаимно и накрая капитулацията ще се подпише. „Гледай да оцелееш — каза си той ожесточено, припомняйки си часовете край купчинката стари дъски в Англия — гледай да оцелееш, да останеш жив!…“

Оръдията трещяха вече навсякъде около него. Трудно беше човек да си представи, че тук съществува някакъв порядък, че хора дават нареждания по телефона, нанасят сведения на карти, коригират огъня, боравят с огромни сложни механизми, които вдигат гърлата на оръдията така, че в даден миг да стрелят на пет мили, а в следващия — на седем, че всичко това се върши невидимо за очите, сред избите на стария град, зад старинните стени на парковете и в гостните на французи — до вчера водопроводчици и месари, а днес мъртъвци. Колко голям беше Кан, колко души живееха в него, приличаше ли тоя град на селища като Бъфълоу, Джърси Стрийт, Пасадена?…

Джипът продължаваше да пълзи напред. Павоне разглеждаше с интерес всичко наоколо, а Майкъл изпитваше все по-остро неприятното усещане, че гърбът му е съвсем оголен.

Завиха зад един ъгъл и навлязоха в улица, чиито триетажни сгради бяха напълно разрушени. Паважът беше задръстен с купища каменни и тухлени отломки, паднали от разнебитените стени, мъже и жени ровеха търпеливо сред развалините като плодоберачи и вадеха от своите порутени жилища ту някое килимче, ту лампа, ту чифт чорапи или кухненски съд, забравили и английските оръдия, и снайперистите, и немските батареи отвъд реката, които обстрелваха града — забравили всичко освен обстоятелството, че тук доскоро са били техните домове, че под тия грамади от камък и греди лежи тяхното имущество, събирано в продължение на цял живот.

Улицата беше осеяна с ръчни и детски колички. Хората събираха сред развалините прашните си вещи, притискаха ги към гърдите си като истински съкровища и се спускаха предпазливо към паважа, за да поставят всичко в малките превозни средства. После, без дори да поглеждат към минаващите американци, спрелия случайно канадски джип или линейка, плъзваха обратно, към върха на застиналия каменен поток и почваха отново да се ровят за някое разнебитено съкровище.