Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Моля ви се — рече девойчето на френски, — дайте ни малко сардини.

— Не, не! — Момчето дръпна сърдито ръката си и удари сестра си по китката. — Не сардини. Не от тия. Те имат бисквити. Другите дават сардини.

Павоне погледна с усмивка към Майкъл, после се наведе и прегърна девойчето, за което цялата разлика между фашисти и демократи се състоеше в това, че от едните можеше да се искат сардини, а от другите бисквити. Малката се мъчеше напразно да сподави сълзите си.

— Разбира се — успокои я той на френски. — Разбира се. — После се обърна към Майкъл:

— Майк, донесете дажба суха храна.

Майкъл излезе на улицата, доволен да се намери отново на слънце и да подиша чист въздух, и извади от джипа една кутия с консервирана храна. Върна се в църквата, и се огледа за Павоне. Докато стоеше така, с картонената кутия в ръка, около него заподскача седемгодишно хлапе с рошава коса, което се ухили дръзко и с нахален глас запроси:

— Една цигарка, цигарка за татко!

Майкъл бръкна в джоба си. В този миг обаче притича една шестдесетгодишна жена, която сграбчи хлапака за рамото и каза на Майкъл:

— Не, не. Не му давайте цигари. — После се обърна сърдито към детето с възмущението на любеща баба и започна да го хока: — Не бива да пушиш! Нима искаш да си останеш такъв, като джудже!

В тоя миг на съседната улица избухна снаряд и Майкъл не можа да чуе отговора на детето. То се измъкна от ръцете на баба си и припна нататък между лежащите на пода старци.

Бабата поклати глава.

— Полудяха — рече тя на Майкъл, — тия дни съвсем полудяха — После се поклони учтиво и се отдалечи.

Най-после Майкъл успя да открие Павоне, който разговаряше приклекнал с девойчето и братчето му. Приближи се до полковника с лека усмивка. Павоне подаде на момичето кутията с консервираната храна и го целуна леко по челото. Двете деца се отдалечиха със сериозни лица и се мушнаха в една ниша на другия край на църквата, за да отворят съкровището си и да го опитат необезпокоявани от никого.

Майкъл и Павоне излязоха на улицата. В преддверието Майкъл не се сдържа да не се обърне, за да хвърли последен поглед на потъналата в лилав полумрак воняща високосводеста църква. Някакъв старик, проснат на пода край вратата, размахваше немощно ръка, но никой не му обръщаше внимание; а там, в самото дъно на църквата, двете деца — момченцето и момиченцето — дребнички и крехки като кукли, стояха приклекнали над кутията със сухата храна и ръфаха поред таблетката шоколад, която бяха намерили вътре.

Двамата се качиха мълчаливо в джипа и Павоне пак зае шофьорското място. До джипа бе застанал набит шестдесетгодишен французин в синьо дочено яке и стари торбести панталони с двадесетина кръпки по тях. Той поздрави Павоне и Майкъл по военно с леко трепереща ръка. Павоне му отговори. Старецът приличаше малко на Клемансо: имаше щръкнали пожълтели мустаци, свирепо лице и едра глава с работническо кепе на нея.

Французинът се приближи и стисна ръката най-напред на Павоне, а после на Майкъл.

— Американци — произнесе той бавно на английски. — Свобода, братство, равенство.

„О, боже мой — помисли раздразнено Майкъл, — ето още един от ония типични патриоти!“ След това, което бе видял в църквата, той нямаше никакво желание да разговаря с патриоти.

— Седем пъти съм ходил в Америка — продължи старият човек на френски. — Някога говорех английски като майчин език, но вече съм забравил всичко.

В съседната улица избухна снаряд и Майкъл изпита надежда, че Павоне най-после ще потегли. Но полковникът седеше леко облегнат на кормилото и слушаше французина.

— Бях моряк — продължи старецът. — В търговската флота. Бил съм в Ню Йорк, Бруклин, Нови Орлеан, Балтимор, Сан Франциско, Сиатъл, Северна Каролина… И все още чета добре английски.

Той говореше, като се олюляваше леко, и Майкъл реши, че е пиян. В очите му имаше някакъв странен жълтеникав блясък, а устните му под влажните увиснали мустаци потрепваха леко.

— През Първата световна война — подхвана отново французинът — ме торпилираха при Бордо. Шест часа останах във водите на океана. — Той закима енергично и сякаш доби още по-пиянски вид.

Майкъл нетърпеливо раздвижи крака, като се стараеше да подскаже на Павоне, че е време да се махнат оттука. Полковникът обаче не помръдна и продължи да слуша с явно любопитство французина, който тупаше нежно джипа, сякаш пред него се намираше хубав породист кон.

— През миналата война — продължи старият човек — се опитах отново да постъпя, вече като доброволец, в търговската флота. — Майкъл беше чувал много пъти французи да описват сраженията през 1940 година и поражението на Франция, като наричаха това „миналата война“. „Тая следователно трябва да е трета — машинално си помисли той. — Не са малко, дори за Европа!“ — В наборния пункт обаче ми заявиха, че съм бил стар — добави французинът сърдито, като удари с юмрук по капака на джипа — и обещаха да ме вземат, ако положението станело много тежко. — Той се засмя саркастично. — Очевидно за ония хлапаци в наборното бюро нещата никога не стигнаха дотам! — Старецът се огледа наоколо с по-мътени очи, спирайки последователно поглед на огряната от слънцето църква, на струпания пред нея бедняшки багаж, на осеяния с отломки площад и на разрушените от бомби къщи. — Обаче синът ми постъпи във военната флота. Да, и англичаните го убиха при Оран — там, в Африка. Но аз не ги обвинявам. Войната си е война.