Ирвин Шоу - Младите лъвове

Лежеше така в непрогледната тъмнина, заслушан в трясъка и свистенето над главата си. Постепенно дълбоката землянка започна да му се струва уютна и надеждна. Вътрешността беше покрита с груб брезент, съдран от свален безмоторник, а на земята Майкъл беше постлал самолетно платнище от лъскава коприна, което придаваше на това спретнато подземно жилище атмосфера на източен разкош.

Искаше му се да разбере колко е часът, но беше твърде уморен, за да извади фенерчето и да погледне часовника си. Между три и пет сутринта трябваше да стои на пост и той се питаше сънливо дали има смисъл отново да заспива.

Междувременно въздушното нападение продължаваше. „Трябва да са много ниско — реши Майкъл, — защото стрелят по тях с картечници.“ После се заслуша в стрелбата и в упоритото бръмчене на самолетите отгоре. Колко ли въздушни нападения беше преживял? Двадесет? Тридесет? Да, немската авиация беше направила тридесет опита да ги унищожи, него — една частица от безличната войнишка маса, — но не бе успяла.

Майкъл си помисли за възможността да бъде ранен. Една хубавичка рана, дълбока двадесетина сантиметра в месестата част на крака му, и мъничко счупване на бедрената кост. После той си представи как подскача храбро на кокили по стълбата на гара Гранд Сентрал в Ню Йорк с „Пурпурно сърце“ на гърдите и уволнителни документи в джоба.

Той се размърда под одеялото и раницата върху него се отмести малко, почти като някакво топлокръвно живо същество, като някакво момиче. И внезапно изпита бясно, непреодолимо желание да има при себе си жена. Започна да си припомня жените, с които бе поддържал връзки, и местата, където се беше срещал с тях. Първата се казваше Луиза — едва шестнадесетгодишна, но вече с ясни разбирания за любовта. Определиха си среща една събота вечер в дома на родителите й, които бяха поканени на бридж през три квартала от тях. Луиза беше оставила учебниците си на масичката до леглото и през цялото време се ослушваше тревожно дали няма да щракне ключът във входната врата… Спомни си и другите момичета на име Луиза… Всъщност Майкъл бе познавал много жени с това име: изгряващата холивудска звезда от компанията на „Братя Уорнър“, която живееше с три други девойки във Вали; касиерката от ресторанта на 60-а улица в Ню Йорк; и Луиза в Лондон, през дните на въздушните нападения, в чиято стая имаше електрическа печка, която хвърляше такива топли и меки отблясъци по стените… В тоя момент Майкъл обичаше всички тия Луизи, Мерита и Маргарити… Обхванат от мъчително вълнение, той се размърда неспокойно върху твърдата земя, припомняйки си нежната им кожа, техните ръце и крака, начина, по който се смееха и онова, което му говореха, когато се любеха с него.

Спомни си също и жените, с които имаше възможност да се сближи, но по една или друга причина не стори това. Ето например Хелън, високата блондинка, която му шепнеше нещо, допирайки многозначително коляно до него в ресторанта, когато съпругът й ги остави за малко сами, за да си купи пури; нейният мъж обаче беше най-добрият му приятел в колежа и той — възмутен и изненадан — се направи, че не разбира намека й; да, десетина години бяха минали оттогава. Припомняйки си високото съблазнително тяло на Хелън, Майкъл се раздвижи мъчително в тъмнината. Ето и Флорънс, която дойде при него с писмо от майка му и която искаше да стане артистка. Флорънс беше толкова млада и несръчно пряма. Майкъл обаче откри, че е девственица и в прилив на сантименталност реши, че не е справедливо такава невинна девойка да се отдаде без чувства на мъж, който не я обича и никога няма да я обикне. При мисълта за тая стройна и малко неловка млада жена от родния му град той отново се размърда под войнишката раница, обхванат от мъчително съжаление.

А ето и оная изпълнителка на модерни танци, съпруга на пианист, която на една забава на 23-та улица се престори на пияна и се отпусна върху коленете му; за съжаление тъкмо тогава той имаше връзка с една учителка от Ню Рошел. Ето и момичето от Луизиана с нейните трима братя здравеняци, от които Майкъл просто се уплаши. Ето и жената във Вилидж, която една зимна вечер се обърна и го изгледа продължително и дръзко с очи. Ето и малката медицинска сестра с широките бедра от Халифакс през дните, когато брат му си счупи крака. Ето и…

Майкъл с отчаяние си спомняше всичката тая хубава, предлагана и отхвърлена женска плът и от мъка заскърца зъби под влажния брезент, обхванат от съжаление за своята придирчивост и капризност през ония дни. „Ах ти, глупав, глупав и предвзет козел!“ — мислено се изруга той.