Ирвин Шоу - Младите лъвове

В трапезарията, до тежката дъбова маса, седеше капитан Коукли, сложил глава на ръцете си; беше с каска, а на кръста му висеше украсеният със седеф пистолет, затъкнат в блестящия кожен кобур. Капитанът беше пребледнял и изглеждаше заспал. Никой не приказваше с него и той не се обръщаше към никого. Заговори само веднъж, когато лейтенант Грийн се приближи, за да види дали е жив.

— Ще ми трябват вашите писмени показания, — заяви Коукли. — Заповядах на лейтенант Соренсън да поддържа постоянно връзка с дванадесета рота на нашия фланг. Вие присъствахте, когато му дадох тая заповед, вие ме чухте, нали?

— Да, сър — отвърна Грийн с пискливия си глас. — Чух ви.

— Трябва да запишем това черно на бяло — добави Коукли, втренчил поглед в старата дъбова маса, — и то незабавно.

— Капитане — възрази Грийн, — след час ще се стъмни и ако смятаме изобщо да се измъкнем оттука, сега е време да…

Обаче капитан Коукли вече беше потънал отново в своя унес при селската обедна маса и не отговори нищо, нито вдигна глава, когато Грийн плю на килима пред краката му и отиде в другата стая, където капрал Фейн току-що бе паднал прострелян в гърдите.

Горе, в спалнята на стопаните, Рикит, Бърнекер и Ноа държаха под обстрел тясното пространство между хамбара и сайванта, под който имаше едно рало и една каруца. На едната стена висеше малко дървено разпятие и сватбена снимка на чифликчията и жена му, застинали в напрегната сериозна поза. На друга стена бе окачен обрамчен плакат на френската параходна компания с изображение на „Нормандия“, пореща водите на спокойно, ясносиньо море.

Масивното прохълмено легло на колони бе застлано с бяла бродирана покривка, на бюфета имаше дантелени салфетки, а на камината се кипреше една порцеланова котка.

„Какво място за първата ми битка!“ — помисли си Ноа, докато слагаше в карабината си нов пълнител.

Вън се разнесе продължителна стрелба. Рикит, който стоеше до единия от двата прозореца с автоматична карабина „Браунинг“ в ръка, се притисна до облепената с тапети на цветя стена. Стъклото в рамката на „Нормандия“ се пръсна на хиляди парченца. Картината заподскача, но не падна на земята; само на ватерлинията на грамадния параход бе зинала голяма дупка.

Ноа погледна широкото спретнато легло и изпита почти неудържимо желание да се завре под него. Дори направи крачка от прозореца, край който бе приклекнал. Целият трепереше. Опита се да раздвижи ръцете си, но успя да направи само няколко неопределени широки кръгове във въздуха и бутна на пода една синя вазичка от покритата с шал маса в средата на стаята.

Ако можеше само да се промъкне под леглото, щеше да се спаси. Нямаше да загине. Беше готов дори да се завре в праха на посипания с трески под. Онова, което ставаше, беше наистина съвсем безсмислено. Каква полза имаше да стои прав в тая малка, облепена с тапети стаичка и да се сражава, докато го убият, обграден едва ли не от половината германска армия? Нима бе попаднал тука по своя вина? Нима той беше повел ротата по пътя между плетовете, нима той бе загубил връзката с дванадесета рота? Нима не се бе окопавал винаги на най-подходящото място? Защо тогава, трябваше сега да стои до този прозорец заедно с Рикит, докато му пръснат черепа?

— Бягайте там! — изрева Рикит, сочейки като бесен към другия прозорец. — Бързо, дявол да ви вземе! Тия мошеници настъпват…

Без да мисли за опасността, Рикит се бе изправил с целия си ръст и опрял автоматичната си карабина на хълбок, даваше къси последователни откоси, а ръцете и раменете му потръпваха в такт със стрелбата.

„Сега — съобрази Ноа, — когато не гледа насам! Ще пропълзя под леглото и никой няма да знае къде съм.“

Бърнекер бе застанал до другия прозорец, стреляше и викаше: „Ноа, Ноа!“

Ноа хвърли последен поглед към леглото. То беше чисто, спретнато, също както вкъщи. Внезапно разпятието подскочи от стената и образът на Христа се разлетя на трески, които се посипаха върху покривката на леглото.

Ноа изтича до прозореца и приклекна край Бърнекер. Даде два изстрела наслуки и погледна навън. Сивите фигури тичаха в малка група като бесни към къщата.

„Не би трябвало така да нападат, не би трябвало да се движат така, накуп!…“ — помисли си Ноа, като се прицели („помни: цели се в средата на мишена, поддържай равна мушка и тогава дори слепецът ще улучи“) и стреля по групата германци. После стреля отново и отново… Рикит поддържаше огън от другия прозорец; застанал до Ноа, Бърнекер се целеше внимателно, притаяваше дъх и чак тогава натискаше спусъка. Неочаквано Ноа чу висок, писклив вик. „Кой може така да пищи?“ — изненада се той. Мина доста време, преди да разбере, че викът излиза от собствената му уста. И едва тогава престана да крещи.