Ирвин Шоу - Младите лъвове

На брега се появи капралът-сапьор, този път придружен от своя лейтенант. Последният беше висок, едър човек без оръжие и каска. С обрулено от вятъра червендалесто и изпотено лице и с грамадни мръсни ръце, които се подаваха от навитите ръкави на работната му униформа, той приличаше повече на надзирател на пътна трудова бригада, отколкото на офицер.

— Хайде, капитане — рече лейтенантът. — Слизайте на брега.

— Там има мина — заяви отново Коукли. — Накарайте хората си да прочистят участъка.

— Няма никаква мина — отвърна лейтенантът.

— А аз ви казвам, че има.

Войниците зад капитана слушаха с тревожни лица. Сега, когато бяха толкова близо до брега, им се струваше непоносимо да останат на лодката, която продължаваше да скърца и стене при всеки напор на съскащите вълни откъм морето — да останат на тая лодка, на която бяха изживели толкова страдания през този ден и която все още представляваше съблазнителна мишена. Брегът, със своите дюни, окопи и купища най-различни материали, изглеждаше безопасен, познат, едва ли не като собствен дом — несравнено по-сигурен от всички тия морски съдове, които плуваха и подскачаха по водата. Хората стояха струпани зад капитана, загледани с ненавист в гърба му.

Лейтенантът отвори уста, за да отвърне на Коукли. Но в тоя миг погледът му попадна на пистолета със седефената дръжка върху колана на капитана. Усмихна се леко и не каза нищо. После мълчаливо, с безизразно лице, нагази във водата, тъй както си беше с обуща и гети, стъпвайки тежко по дъното пред моста и около него, без да обръща внимание на вълните, които плискаха бедрата му. Така, газейки напред-назад със същото безстрастно лице, той провери всеки сантиметър, всяка точка, през която можеха да минат войниците. После, без да каже нещо на Коукли, излезе от водата и леко прегърбен от усилието, тръгна с тежка стъпка към мястото, дето неговите хора се мъчеха с помощта на булдозера да преместят един огромен бетонен къс, от който стърчаха няколко железни релси.

Коукли се извърна рязко, но никой от хората не се усмихваше. Тогава той отново се обърна към брега и слезе на френска земя, предпазливо, но с израз на достойнство, последван от войниците, които нагазиха подир него в студената морска вода, осеяна с купища отломки след първия ден от великата битка за европейския континент.

През този ден ротата не взе участие в сраженията. Войниците се окопаха, изядоха вечерята си (телешко месо, бисквити и витаминозен шоколад — храна, която „миришеше“ на фабрика за консервни продукти: силно кондензирана и желирана отгоре) и почистиха карабините си, като същевременно се забавляваха да следят пристигането на следващите роти с превъзходството на ветерани, които с усмивка наблюдават как новаците подскачат при някой случаен снаряд и треперят на всяка крачка да не стъпят на зарита мина. Коукли бе отишъл да търси полка, който се намираше някъде навътре по сушата, без някой да знае именно къде.

Нощта беше тъмна, ветровита, влажна и студена. Преди да се смрачи напълно, се появиха немски самолети и корабите край брега, заедно със зенитната артилерия на сушата осеяха небето с огнени следи. Шрапнелните парчета падаха с глух шум на пясъка около Ноа, който се взираше безпомощно нагоре и се питаше дали ще настъпи време, когато няма да се бои, че ще го убият.

Събудиха ги в зори, когато Коукли се беше вече върнал от щаба на полка. През нощта той се бе заблудил и обикалял крайбрежието, търсейки ротата си, докато някакъв уплашен часовой стрелял по него. Тогава капитанът решил, че е опасно да броди повече в нощта, окопал се и прекарал така до сутринта, за да не бъде убит от собствените си войници. Коукли изглеждаше уморен и отслабнал, но крещеше заповеди със скоростта на автомат и тръгна нагоре към върха на скалното възвишение, последван от ротата, която се бе разгърнала ветрилообразно зад него.

Ноа беше вече успял да настине, кихаше и издухваше постоянно носа си. Беше облечен с вълнено бельо, два чифта вълнени чорапи, униформа каки, походна куртка и отгоре с пълен непромокаем работен костюм, но въпреки това чувстваше как студът го пронизва до кости, докато крачеше из дълбокия пясък покрай почернели от дим разбити немски бункери, непогребани трупове на германци в сиви шинели и разнебитени германски оръдия, зинали зловещо към морето.

Край ротата минаваха непрекъснато камиони и джипове, влачещи ремаркета с боеприпаси, като се блъскаха едни в други и буксуваха; нагоре по възвишението се катереше с грохот един новопристигнал танков взвод, чиито машини изглеждаха застрашителни и непобедими. Военни полицаи регулираха движението, сапьори прокарваха пътища, един булдозер изравняваше писта за летище, санитарни джипове с ранени върху носилки се спускаха надолу по образуваните коловози сред минни полета към евакуационните пунктове, разположени в подножието на възвишението. На широко пространство, прохълмено от снаряди, войници от погребалните команди зариваха убити американци. В цялата тая разнородна деятелност обаче цареше порядък, сякаш наложен от някаква енергична ръка, и това напомняше на Ноа дните в Чикаго, когато като момче беше наблюдавал как артистите от цирка издигат палатките си, сглобяват клетките и уреждат жилищата си.