Ирвин Шоу - Младите лъвове

Самите бойци обаче виждат нещата другояче. Тях никой не ги е питал как най-добре може да се прережат връзките между фронта и тила. Никой не се е съветвал с тях за продължителността на артилерийската подготовка. Метеоролозите не са ги уведомили каква ще бъде височината на приливите и отливите през юни и какви са вероятностите да се разразят бури. Те не са присъствали на съвещанията, на които се решава колко дивизии трябва да се жертват, за да се стигне на една миля дълбочина от крайбрежието до четири часа след пладне. На десантните лодки няма картотеки, няма стенографки, с които би могло да се флиртува, няма карти, на които действията на всеки боец, умножени по два милиона пъти, се изразяват в ясна, стройна и разбираема система от условни знаци — система, която може да се използва в пропагандната машина и в таблиците на бъдещите историци.

Войниците виждат около себе си само каски, повърната храна, зеленикава вода, взривове от снаряди, дим, разбити самолети, потоци от кръв, подводни прегради, оръдия, бледи, безизразни лица, уплашени давещи се хора, тичащи и падащи войници, забравили сякаш всичко, на което са ги учили от часа, в който са оставили работата и съпругите си, за да навлекат военната униформа на своята родина. За наведения над картата генерал на осемдесет мили от фронта, в чието съзнание прелитат образите на Цезар, Клаузевиц и Наполеон, действията се развиват по определен план или почти по план, но за боеца на фронта сражението се развива съвсем не както с предполагал.

„О, господи — стене войникът, когато два часа след началото на нападението снарядът попадне върху десантната лодка, която се намира само на миля от крайбрежието, и върху плъзганата палуба се разнесат воплите на ранените, — о, господи, всичко пропада!“

На генералите, които се намират на осемдесет мили от фронта, сведенията за претърпените загуби звучат насърчително. На боеца на фронта загубите действат обезсърчително. Когато той или съседът му е ранен, когато на петдесет стъпки от него някой кораб хвръкне във въздуха, когато мичманът на мостика — загубил и двата си крака — започне да зове майка си с пронизителен глас, тогава боецът разбира, че е попаднал в истински ад и не е в състояние да си представи, че на осемдесет мили от него седи някакъв човек, който е предвидил тоя ад, спомогнал е и е взел всички необходими мерки, за да се стигне до този ад — човек, който след края на сражението ще докладва най-невъзмутимо, че всичко се е развило според предвидения план (макар че той не може да не знае и за ранения войник, и за потопената десантна лодка, и за хлъзгавите палуби, и за крещящия от болки мичман).

„О, господи!“ — ридае боецът на полесражението, когато вижда как танковете-амфибии потъват под вълните и от техните екипажи може би само един-единствен човек успява да се измъкне през люка и да се опита да се добере до брега. „О, господи!“ — стене боецът, когато забелязва някакъв чудноват откъснат крак до самото си лице и внезапно открива, че това е неговият собствен крак. „О, господи!“ — възкликва боецът, когато десантният мостик рухва и дванадесетте души, които се намират само на няколко крачки от него, се повалят, пронизани от куршуми, един върху друг в плитката студена вода. „О, господи!“ — хлипа той, когато не намира дупките по крайбрежието, които авиацията е трябвало предварително да направи, и се вижда принуден да се хвърли по очи на земята, за да дочака вражеската мина, която ще се спусне безшумно върху него. „О, господи!“ — простенва той, виждайки как човекът, с когото е станал близък приятел още през четиридесета година там във форт Бенинг, в Джорджия, бива разкъсан от снаряд и увисва на телените мрежи с разпран от врата до кръста гръбнак. „О, господи! — стене боецът на фронта, — всичко е свършено!“

Десантната лодка се клатушкаше по вълните до четири часа следобед. На пладне друга лодка свали от нея всички ранени, някои от които бяха само превързани, а на други бе прелята кръв. Ноа наблюдаваше как бинтованите, обвити в одеяла войници се прехвърлят на носилки в санитарната лодка и си мислеше с безнадеждна завист: „Те се връщат, връчат се… След десет часа ще бъдат в Англия, а след други десет — навярно в Америка. Какво щастие: те никога вече няма да се бият!“

Но лодката не се беше отдалечила и тридесет метра, когато бе улучена от снаряд. В първия миг нещо бухна във водата край нея и изглеждаше, че нищо особено не се бе случило. Но в следващия момент лодката се обърна бавно, одеяла, бинтове и носилки полетяха в развълнуваното зеленикаво море и след минута-две всичко изчезна под повърхността. Сред ранените се намираше и Донъли, със заседнало в черепа шрапнелно парче, и Ноа се опита да го открие в разпенената мътна вода, но не можа да го види. „Не му потръгна с тая огнепръскачка — помисли си като замаян той. — А толкова време се обучава с нея!“