Ирвин Шоу - Младите лъвове

„Ранен — помисли си той усмихнат, — ранен през първия ден на десанта!“

В този миг пазачът забеляза един офицер, който се показа иззад ъгъла на казарменото помещение на стотина ярда от тях, и подвикна бързо на затворниците:

— Хайде, мърдайте, по-живо! — После се обърна към Майкъл и Фансток: — А вие по-добре се залавяйте за работа; Веселия Джак иде насам!

Пазачът и затворниците се отдалечиха бързо и Майкъл погледна към приближаващия офицер, когото наричаха Веселия Джак, защото никой не го беше виждал да се усмихва.

Майкъл сграбчи Фансток и го вдигна на крака. После тикна в ръката му чука и Фансток започна да удря машинално по дъските. Майкъл взе няколко дъски, отнесе ги с делови вид при другия край на купчината и ги сложи внимателно на земята.

После се върна при Фансток и взе собствения си чук. Когато Веселия Джак се приближи до тях, и двамата чукаха усърдно дъските. „Военен съд — мярна се през ума на Майкъл, — военен съд, пет години затвор за пиянство по време на служба, за саморазправа, неподчинение и така нататък.“

— Какво става тука? — попита Веселия Джак.

Майкъл престана да чука. Фансток последва примера му. И двамата се обърнаха към лейтенанта.

— Нищо, сър — отвърна Майкъл, стиснал здраво устни, за да не даде възможност на Веселия Джак да подуши, че е пил.

— Какво, да не сте се били?

— Не, сър — увери го Фансток, присъединявайки се към Майкъл срещу общия враг.

— А откъде е тая рана? — Лейтенантът посочи към трите кървави драскотини по лицето на Майкъл.

— Хлъзнах се и паднах, сър — учтиво отвърна Майкъл.

Веселия Джак сви гневно устни и Майкъл схвана, че лейтенантът си мисли: „Всички са от един дол дренки, всички се мъчат да ме излъжат, няма нито един в тая проклета армия, който би ти казал истината!“

— Фансток! — рече Веселия Джак.

— Да, сър?

— Истината ли казва тоя войник?

— Да, сър. Той наистина се подхлъзна.

Веселия Джак се огледа с безпомощен гняв.

— Ако открия, че ме лъжете… — започна заплашително той, без да се доизкаже. — Хайде, Уитикър, привършвайте. В канцеларията има заповед за вас. Превеждат ви в друга част. Вървете да си получите документите.

Той изгледа още веднъж двамата войници, които бяха застанали мирно, обърна се и си тръгна с важна крачка.

Майкъл го наблюдаваше как се отдалечава с приведен гръб.

— Мръсно псе — продума Фансток, — ако ми паднеш отново, ще ти прережа гърлото с бръснач.

— Радвам се, че имах случай да се запозная с тебе — подигравателно рече Майкъл. — А сега гледай да изчистиш котлите така, че да лъснат.

Той захвърли чука и весело се отправи към ротната канцелария, като потупваше задния си джоб, за да се увери, че бутилката не стърчи навън.

Малко по-късно, със заповедта за новото назначение в джоба и чиста превръзка на лицето, Майкъл се залови да стегне раницата си. Полковник Павоне най-после се беше обадил и Майкъл трябваше да се постави незабавно на негово разположение в Лондон. Докато опаковаше багажа си, той отпиваше по малко от бутилката, като си казваше, че занапред не бива никога да се държи неблагоразумно, да предлага без полза доброволно услугите си и изобщо да взема присърце нещата. „Да оцелея — мислеше си той, — да оцелея, ето единствения урок, който научих досега!“

На следващата сутрин Майкъл замина за Лондон с военен камион. Жителите на селата, през които минаваха, ги приветстваха радостно и им правеха с пръсти знака V 57 57 Началната буква на английската дума victory (победа). — убедени, че всеки камион заминава вече направо за Франция — и Майкъл, заедно с останалите войници в колата им махаха, хилеха се и се смееха, без да се смущават от заблудата на тия хора.

Близо до Лондон минаха край колона камиони, пълни с въоръжени английски пехотинци. На последната кола беше изписана хапливата фраза: „Не ни приветствайте, момичета — ние сме англичани!“

Английските войници дори не вдигнаха очи, когато американският камион профуча край тях.

Битката се възприема и усеща различно на различни места. Така например тя се възприема предимно умозрително в щаба на върховното командване, разположен, да речем, на осемдесет мили от гърмящите оръдия, където картотеки и папки се почистват от прах всяка сутрин, където царува атмосфера на спокойствие и деловитост, където служат войници, които никога не стрелят и никой не стреля по тях; където прославени генерали, стегнати в изгладени униформи, съчиняват комюникета, че е „направено всичко“, което е по силите на човека, и че „останалото“ се намира в ръцете на бога, който без съмнение се е събудил рано, за да свърши предвидената работа за деня; който с благосклонен и бащински поглед следи за корабите, за потъващите в морето хора, за полета на снарядите, за точната стрелба на артилеристите, за изкусните команди на морските офицери; който следи как летят във въздуха телата на разкъсаните от мини нещастници, как водата се пени в забитите край брега стоманени колове, как се зареждат оръдията на бойните линии, как се строят укрепления в тила, далеч зад смъртоносната ивица, разделяща двете вражески армии — ивица, зад която се намира противниковият щаб, където сутрин също така почистват картотеки и папки от прах; където генерали в изгладени, макар и различни по кройка униформи разглеждат подобни карти, четат подобни донесения, сравняват моралните си сили и изобретателността си с тия на своите противници-колеги на стотина мили далече от тях. Там, в тия щабове, в тия кабинети, чиито стени са покрити с огромни карти с нанесени по тях позиции и червени и черни знаци с молив, битката бързо добива методичен и определен характер. На тия карти постоянно се разработват операционни планове. Ако план № 1 пропадне, заменят го с план № 2. Ако план № 2 се осъществи само отчасти, влиза в сила предварително измененият план №3. Всички генерали са учили от едни и същи учебници и в Уест Пойнт, и в Шпандау, и в Сандхърст, мнозина от тях сами са писали книги, чели са книгите на колегите си, знаят как е постъпвал Цезар в дадени положения, какви грешки е допуснал Наполеон в Италия, как Лудендорф не е съумял да използва пробива на фронта през 1915 година и всички те — от двете страни на Ламанш — се надяват, че няма да настъпи оня решителен миг, когато ще трябва да кажат „да“ или „не“ — думичка, от която може да зависи изходът на битката, а може би дори съдбата на нацията, думичка, която лишава човека от последната капка кураж и е в състояние да разбие и погуби целия му живот, да го лиши от почести и име, щом веднъж се произнесе. Затова генералите седят в своите кабинети, които напомнят канторите на „Дженерал Мотърс“ или „И. Г. Фарбен Индустри“ във Франкфурт, оградени от стенографки и машинописки, които флиртуват из коридорите, четат донесенията и се молят план № 1, 2 и 3 да се изпълнят така, както е било решено на Гросвенър Скуеър и на Вилхелмщрасе, може би само с малки, не особено съществени изменения, които биха могли да се извършат „на място“ от бойците на фронта.