Ирвин Шоу - Младите лъвове

Никой не отговори.

— Трябва да намерим полка — продължи Християн. — Щаух, вие ще вървите начело. Аз ще бъда на края и ще следя за всяко движение. Придържайте се към канавките от тая страна на плета. Вървете приведени и се движете бързо. Хайде, тръгвайте.

Притиснал шмайзера до бедрото си, Християн наблюдаваше как десетте войници залазиха един след друг по канавката. Раненият в челюстта продължаваше да издава несвързани и умолителни звуци, когато Християн мина край него, но те ставаха все по-слаби и по-редки.

Спряха на два пъти, за да наблюдават как няколко немски танка избоботиха като побеснели край тях на път към брега и това им подейства ободрително. Веднъж видяха джип с трима американци, който зави, подскачайки, край някаква селска къща. Християн чувстваше, че хората пред него са обхванати от неудържимо желание да хукнат напред, да се хвърлят на земята, да заплачат, да умрат и да свършат с целия този ужас. Минаха край две мъртви крави с разпрани кореми, които лежаха с вирнати крака в края на една нива, и видяха един кон, препускащ по пътеката с обезумели очи, който внезапно се спря и хукна обратно, тропайки глухо с копита по мократа глинеста почва. Навсякъде лежаха разпръснати в безпорядък от нехайната ръка на смъртта трупове на германци и американци, но по техните пози и разположението на оръжията им не можеше да се определи къде са били бойните линии и как е протекло самото сражение. От време на време над главите им прелитаха с писък снаряди.

В една нива, разположена почти в геометрически правилна линия, лежаха труповете на петима американци, чиито парашути не се бяха разтворили. Те бяха паднали с такава инерция, че бяха просто затънали в земята, ремъците им се бяха скъсали и цялото им снаряжение се търкаляше наоколо, сякаш някакви пияни войници се бяха готвили за инспекция.

Неочаквано Щаух им помаха предпазливо от края на канавката, на тридесет метра от тях. Приведен на две, Християн затича покрай останалите войници. Когато стигна при края на изкопа, Щаух посочи през една дупка в плета. На едно открито пространство на двадесетина метра пред тях двама американски войници се мъчеха да освободят един свой другар, който се люшкаше безпомощно на шест стъпки от земята, оплетен в клоните на дърво. Християн даде два кратки откоса и американците, които се намираха на земята, паднаха веднага. Единият направи опит да се изправи на лакът. Християн стреля отново и човекът се катурна по гръб, без да мръдне повече.

Парашутистът на дървото яростно задърпа каишите си, но не можа да се освободи.

Християн чуваше как Щаух, който стоеше приклекнал до него, облизва шумно устните си. Той даде знак на тримата най-близки войници да го последват и четиримата се приближиха предпазливо до парашутиста, който продължаваше да се клатушка над двамата си мъртви другари.

— Как намирате Франция, Семи? — ухили се Християн на американеца.

— Върви по дяволите, приятелче — отвърна парашутистът. Имаше сурово лице на боксьор, със сплескан нос и студени предизвикателни очи. Той престана да се разправя с каишите си и остана да виси неподвижно, втренчил поглед в Християн. — Чуй какво ще ти кажа, драги ми фриц, свалете ме оттука и аз ще се съглася да ви взема в плен.

Християн му се усмихна. „Ако днес имах неколцина като него — помисли си той, — вместо тия червеи…“

И застреля парашутиста.

Той потупа убития по крака, без сам да разбере какво искаше да изрази с тоя жест — може би известно съжаление или известно възхищение, примесено с подигравка. После се отправи назад към останалите. „Да — помисли си Християн отново, — ако всички са като този човек, положението ни не е никак блестящо!“

Към десет часа сутринта срещнаха един полковник, който се придвижваше към изток с останките от щаба на полка. До обяд трябваше на два пъти да влизат в бой, но полковникът познаваше работата си и можаха да продължат напред в организирана група. Войниците на Християн се сражаваха не по-зле и не по-добре от хората, които се намираха под командата на полковника. До вечерта четирима от тях паднаха убити, а Щаух се застреля в главата, когато картечен куршум раздроби крака му и му казаха, че се налага да го изоставят. Но всички се биха добре и никой не направи опит да се предаде, макар че възможностите през тоя ден бяха многобройни.

— Някога в гимназията в Тълса — разказваше Фансток, докато размахваше лениво чука — ме наричаха „жребецът“. На тринадесетгодишна възраст най-много от всичко ме интересуваха момичетата. Ако можех да си намеря тука някоя англичанка, не бих имал нищо против, тоя град!