Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Да, господин лейтенант.

— Добре направихме, че се отървахме от него.

— Така е, господин лейтенант.

Райхсбургер се спря и погледна усмихнато Християн.

— Тия двама не бяха същите хора, нали?

Християн се поколеба, но само за миг.

— Казано откровено — отвърна той, — не съм сигурен.

Усмивката на лейтенанта стана още по-широка.

— Вие сте умен човек — весело рече той. — Ефектът е същият. Ние им показахме, че не се шегуваме. — И като потупа Християн по рамото, добави: — Идете в кухнята и кажете на Рене, че искам добре да ви нахрани, да ви даде закуска, каквато е приготвила и за мен. Вие говорите достатъчно френски, за да се разберете, нали?

— Да, господин лейтенант.

— Отлично! — Райхсбургер отново го потупа по рамото и влезе през голямата масивна врата в сивата къща със саксии мушкато на прозорците и в предната градинка. Християн влезе през задния вход. Поднесоха му обилна закуска от яйца, колбаси и истински крем.

Дим от горящи свалени безмоторници се стелеше по сивото утринно небе на изток. Навсякъде се чуваше оръжейна стрелба, над главите им се носеха непрекъснато нови вълни от безмоторници и самолети и всички стреляха по тях: със зенитни оръдия, картечници, карабини. Християн дори си спомняше смътно, че капитан Пеншвиц бе стрелял с пистолет от върха на някаква сграда срещу безмоторник, който падна и се подпали в короната на една топола пред очите на цялата рота, и пламналите войници заскачаха с диви викове на земята през брезентовите стени на корпуса.

Наоколо цареше истински хаос и всички стреляха наслуки. Това продължаваше вече от четири часа и Пеншвиц, обхванат от паника, неочаквано поведе ротата по един път към брега; едва обаче минаха три километра, и започнаха отново да ги обстрелват. След като загуби осем човека, Пеншвиц ги поведе назад, но в тъмнината загуби още неколцина, а други се изпокриха в околните чифлици. По-късно, около седем часа сутринта, самият Пеншвиц бе застрелян от уплашения часовой на едно зенитно оръдие, ротата започна бързо да редее и когато Християн преброи хората около себе си — оцелелите се бяха подслонили да си отдъхнат за миг зад каменната стена на някакъв огромен стар нормандски хамбар сред стадо тлъсти шарени крави, които подозрително оглеждаха пришълците, — откри, че са останали само дванадесет войници и нито един офицер.

„Чудесно! — помисли си мрачно Християн, втренчил поглед в животните. — Пет часа сражения, и ротата се стопи. Ако и другите части са в същото положение, войната ще свърши до обед!“

Но ако се съдеше по шума, който долиташе от полесражението, останалите бойни единици бяха в по-добро състояние. Карабините и картечниците стреляха вече по-системно и като че ли по-организирано, а оръдията боботеха на равномерни интервали.

Християн огледа замислено останките от ротата. Очевидно тия хора не бяха годни вече за нищо. Един войник бе започнал да копае за себе си окоп и другите бързаха да последват примера му. Ринеха трескаво меката пръст при основата на стената, пет-шест души се бяха вече окопали до кръста и около тях се издигаха хълмчета от тлъста тъмнокафява глина.

„Нищо не става от тях — помисли си Християн, — нищо!“ Той беше виждал достатъчно много обхванати от паника хора, за да не си прави илюзии по отношение на тези войници. В сравнение с тях и Хаймс, и Рихтер, и Ден — там, в Италия — бяха истински герои. Мина му през ум да се измъкне самичък, да намери някоя рота, която продължава да се сражава, и да се присъедини към нея, като изостави тия животни на собствената им съдба. Но после се отказа. „Ще ги накарам да се бият — реши той мрачно — дори ако се наложи да ги прекарам през открито поле под дулото на автомата.“

И се отправи към най-близкия човек. Войникът се бореше приведен с един корен, който бе открил на две стъпки дълбочина. Християн го ритна така силно, че той се просна и завря лице в разкопаната глина.

— Излизайте от дупките си! — кресна Християн. — Да не смятате да лежите в тях, докато американците дойдат, за да се разправят с вас, както намерят за добре? Излизайте, Излизайте! — Той ритна в ребрата следващия войник. Човекът не беше преставал нито за миг да рие настървено, изглежда, не бе чул дори заповедта и беше направил най-дълбокия изкоп. Сега той само въздъхна и излезе от дупката, без да погледне подофицера.

— Вие елате с мене — заповяда му Християн. — Останалите, не мърдайте оттука. Хапнете нещо. Няма да имате скоро друг случай да ядете. Ще се върна след минута.