Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Моля ви се…

— Нас ни интересува само едно — продължи лейтенантът. — Името на човека, който ви е придружавал, когато сте слезли от велосипеда, за да убиете един беззащитен германски войник.

— Позволете да ви кажа, че аз нямам велосипед — рече французинът.

Лейтенантът кимна към есесовеца. Войникът привърза арестанта за един стол, но не стегна много въжетата.

— Ще действаме, без да губим време — рече Райхсбургер. — Аз съм обещал на подофицера да се върне в ротата си за обед и възнамерявам да удържа думата си. Мога само да ви уверя, че ако не ми отговорите, ще съжалявате много. И така…

— Аз дори не притежавам велосипед… — промърмори французинът.

Лейтенантът отиде до бюрото и отвори едно чекмедже. Извади чифт клещи и започна да щрака с тях, като се приближаваше бавно зад гърба на арестанта. После се наведе бързо и улови дясната ръка на французина, а след това ловко и нехайно, с рязко професионално движение изтръгна нокътя на палеца на човека.

Разнесе се вик, какъвто Християн чуваше за първи път в живота си.

— Както ви заявих — рече спокойно Райхсбургер зад гърба на французина, — аз действам, без да губя време. Нас ни чака продължителна война и не искам да пилея ценни минути.

— Чуйте ме — простена французинът.

Райхсбургер се наведе отново и отново се разнесе нечовешки вик. По лицето на лейтенанта бе изписан спокоен, почти отегчен израз, сякаш той се намираше зад машините си във фабриката за кожени изделия в Регенсбург.

Французинът увисна напред върху въжетата, с които беше вързан, но остана в пълно съзнание.

— Това е само начална процедура, приятелю — рече Райхсбургер и застана пред лицето на арестанта, — с която искаме просто да ви убедим, че гледаме сериозно на въпроса. А сега ще бъдете ли добър да ми дадете името на своя приятел?

— Не зная, нищо не зная… — изстена французинът. Лицето му беше плувнало в пот и не изразяваше вече нищо друго освен страдание.

Християн почувства лека слабост и главозамайване; писъците в тая малка гола стая с карикатурата на разсъблечения тлъст Чърчил, окичен със стрели с пера в срамните части, му се струваха просто непоносими.

— Сега ще направя нещо, което ще ви се види съвсем невероятно — рече Райхсбургер с повишен глас, сякаш страданието бе издигнало в съзнанието на французина някаква стена, през която трудно проникваше звук. — Обясних ви вече, че не обичам да губя време и сега ще го докажа. Нямам търпение да водя продължителни следствия. Вървя направо към целта. Да, може да не ми вярвате, но ако не ми дадете името на човека, който е бил с вас, още сега ще ви извадя дясното око. Да, още сега, приятелю, още тая минута, тук, в тая стая, със собствените си ръце.

Французинът инстинктивно притвори очи и през пресъхналите му устни се изтръгна ниска, мъчителна въздишка.

— Не — прошепна той. — Това е някаква ужасна грешка. Аз не зная нищо. — После с логиката на ненормален добави: — Дори не притежавам велосипед.

— Подофицер — обърна се Райхсбургер към Християн, — не е нужно да оставате повече тука.

— Благодаря ви, господин лейтенант — отвърна Християн. Гласът му явно трепереше. Той излезе, като затвори внимателно вратата и се облегна на стената на коридора. Край прага с безизразно лице стоеше есесовец с карабина в ръце.

След половин минута се разнесе писък, който накара гърлото на Християн да се свие болезнено и сякаш проникна в самите му дробове. Той затвори очи и притисна тил към стената.

Християн знаеше, че подобни неща стават, но му се струваше невероятно, че такова нещо може да се случи тука, през днешния слънчев ден, в тая неприветлива прашна стая в малкото, забравено от бога френско селце, на две крачки от някаква бакалница срещу кметството, на чиято витрина бяха окачени връзки наденици… в тая стая, в която висеше карикатурата на голия Чърчил с лъснат розов задник.

След малко вратата се отвори и излезе лейтенантът.

— Призна — каза Райхсбургер. — Без много церемонии. Почакайте тука — добави той. — Веднага ще се върна. — И изчезна зад вратата на съседната стая.

Християн и войникът останаха облегнати на стената. Есесовецът запали цигара, без да предложи на Християн. Пушеше със затворени очи, сякаш се мъчеше да поспи прав, прислонен до олющената каменна стена на старото кметство. След малко от стаята, в която бе влязъл лейтенантът, се появиха двама войници и излязоха на улицата. Зад вратата, до която беше застанал, Християн долови ридания и шепот — ту по-силни, ту по-глухи — сякаш някой се молеше без думи.