Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Аз няма какво да празнувам — възрази Майкъл с желание да спаси джина си.

— Не ставай неблагодарен — настоя пазачът. — Тука си на топло и в пълна безопасност, а можеше вече да лежиш някъде на брега с парче шрапнел в задника. Има какво да празнуваш! — И той протегна ръка. Майкъл му подаде бутилката.

— Тоя джин — рече Майкъл — ми струва две лири…

Пазачът се ухили.

— Изиграли са те — рече той. После пи продължително. Двамата затворници го наблюдаваха жадно и завистливо. Накрая пазачът върна бутилката. Майкъл също пи по случай десанта и почувства, че го обхваща вълна от сладостно съжаление към самия себе си. Изгледа студено затворниците и прибра останалия джин.

— Смятам — обади се Фансток — че днес старият Рузвелт е доволен. Най-после участва във войната и може вече да жертва хиляди американци.

— Бас държа, че от радост е скочил от инвалидния си стол — рече пазачът — и танцува като момче из Белия дом.

— Чувах — добави Фансток, — че в деня, когато обяви война на Германия, устроил в Белия дом банкет с пуйки и френски вина, а накрая гостите го ударили на любов по масите и бюрата.

Майкъл въздъхна дълбоко.

— Не Америка, а Германия обяви войната — възрази той. — Лично аз пет пари не давам кой на кого е обявил война, но истината е тая.

— Уитикър е комунист от Ню Йорк — обърна се Фансток към пазача. — Душата си дава за Рузвелт.

— За никого не си давам душата — тросна се Майкъл. — Обаче Германия първа обяви война, Италия също. Два дена след Пърл Харбър.

— Нека кажат момчетата — настоя Фансток, като се обърна към пазача и затворниците. — Обяснете на моя приятел!

— Ние започнахме — заяви пазачът. — Ние обявихме войната. Помня го ясно като бял ден.

— А вие как мислите, момчета? — попита Фансток затворниците.

И двамата кимнаха утвърдително.

— Ние им обявихме война — рече човекът, комуто бяха предложили да го уволнят с добра атестация, ако се съгласи да се върне в пехотата.

— Точно така — побърза да каже другият затворник, бивш служещ във военновъздушните сили, когото бяха заловили, че подправя чекове в Уелс.

— Ето на! — възкликна Фансток. — Четири срещу един, Уитикър. Мнозинството печели.

Майкъл го изгледа с пиянски очи. И неочаквано почувства, че не може повече да търпи това пъпчиво, самодоволно и ехидно лице. „Да се държи така в ден като днешния! Не, само това не!“ — помисли си той мрачно.

— Ти си един глупав, празноглав мръсник — рече Майкъл отчетливо, побеснял от гняв. — Ако още веднъж си отвориш устата, ще те пребия.

Фансток задвижи бавно устни. После изплю дълга, мръснокафява струя тютюнев сок, която обля Майкъл по лицето. Майкъл се хвърли към него и го удари два пъти по брадичката. Фансток се търколи на земята, но веднага скочи, сграбчил в ръка тежко парче дъска, на единия край на която стърчаха три големи пирона. Той замахна с него и Майкъл хукна да бяга. Пазачът и затворниците отстъпиха настрана, за да отворят място за противниците, и заследиха боя с интерес.

Въпреки тлъстината си Фансток се оказа много бърз, настигна Майкъл и го удари по рамото. Майкъл почувства пронизителна болка и отскочи встрани. После се наведе и грабна една дъска. Но преди да успее да се изправи, Фансток му нанесе страничен удар по главата. Майкъл усети как острите пирони раздраха кожата и се плъзнаха по скулата му. Тогава замахна и стовари дъската по главата на Фансток, който започна да се движи по диагонал като замаян, описвайки полукръг около противника си. Фансток отново вдигна ръка, но твърде вяло и Майкъл успя да отскочи без никакво усилие, макар че поради кръвта в окото си трудно можеше да пресметне добре разстоянието. Изчака хладнокръвно и тъкмо когато Фансток вдигаше дървото, направи крачка напред и размаха дъската си като бейзболна бухалка. Ударът попадна върху врата и челюстта на Фансток, който се свлече на земята, опирайки се на ръце и колене. Известно време остана така, загледан тъпо в тънкия слой прах около купчината дъски.

— Хайде, стига — обади се пазачът. — Това беше хубав бой. — Ей вие — обърна се той към затворниците, — вдигнете оня мошеник.

Затворниците се приближиха до Фансток, помогнаха му да седне и го опряха на един сандък. Фансток продължаваше да гледа със същия тъп поглед залятата от слънце гола земя, проточил напред крака. Все още дишаше тежко, но се беше поуспокоил.

Майкъл захвърли дъската и извади кърпичката си. Притисна я до лицето си и когато я отдръпна, с изненада забеляза на нея голямо кърваво петно.