Ирвин Шоу - Младите лъвове

Коукли не се виждаше никъде наоколо. През целия ден бе седял в трюма и на палубата имаше само двама офицери: лейтенант Грийн и лейтенант Соренсън. Грийн беше слабичък човек с лице на момиче и през време на обученията всички се шегуваха с него заради женствената му походка и тънкия му глас. Сега обаче той обикаляше палубата, ободряваше ранените, болните и здравите, които знаеха, че ще загинат, стараеше се да се държи весело, имаше отговор за всички въпроси, помагаше да превързват ранените и да им преливат кръв, повтаряше постоянно, че лодката няма да потъне, че моряците ще поправят машините и че след петнадесет минути ще бъдат на брега. Той все още ситнеше по своя смешен начин и говореше със същия тъничък и женствен глас, но Ноа изпитваше чувството, че ако лейтенант Грийн, който до войната бе държал галантериен магазин в Южна Каролина, не се намираше на борда, до два часа следобед половината от ротата щеше да се хвърли във водата.

Никой не можеше да каже как се развиват сраженията на брега. Бърнекер сякаш дори си бе наумил да се шегува по този въпрос. През цялата сутрин, когато някой снаряд попаднеше във водата близо до лодката, той сграбчваше Ноа за ръката и повтаряше пискливо с изменен глас: „Днес ще ни видят сметката! Днес ще ни видят сметката!“ Към обед обаче успя да се овладее. Престана да повръща, изяде дажбата си суха храна и успя дори да се оплаче от обезмасленото сирене с вид на човек, който се е примирил със съдбата си или е решил да не гледа така мрачно на бъдещето. Веднъж, когато, взирайки се в брега, по който падаха снаряди, тичаха хора и избухваха мини, Ноа го попита: „Как се развиват нещата?“, Бърнекер отговори: „Не зная. Пощаджията не ми е донесъл още «Ню Йорк Таймс»!“ Шегата не беше бог знае колко остроумна, обаче Ноа се закиска като обезумял, а самият Бърнекер се ухили, доволен от получения ефект, и от тоя ден нататък — дори когато навлязоха дълбоко в Германия, — ако някой запитваше как се развиват нещата, обикновено му отговаряха: „Пощаджията не ми е донесъл още «Ню Йорк Таймс».“

С течение на часовете Ноа изпадна в някакво продължително и студено вцепенение и по-късно, стараейки се да си спомни какво е усещал, когато лодката се носеше безпомощно по вълните и от време на време край нея падаха снаряди, в паметта му възкръсваха само откъслечни и незначителни неща: шегите на Бърнекер; лейтенант Грийн, поднасящ приведен с комична церемониалност каската си на някой ранен, за да повърне в нея; лицето на командира на десантната лодка, наведен през борда, за да разгледа някаква повреда — зачервено, гневно и разстроено лице като на играч на бейзбол, наказан несправедливо от късоглед съдия; лицето на изпадналия в безсъзнание Донъли, след като му бяха превързали главата — обикновено грубо и жестоко, а сега спокойно и ведро, като образ на монахиня във филм. Ноа си спомняше всички тия неща, както и факта, че проверяваше по десет пътя на час дали торбата със зарядите е суха, дали предпазителят на карабината му е в изправност, а след две минути забравяше, че е проверил и започваше отново…

Страхът прииждаше на вълни и в такива моменти Ноа се вкопчваше безпомощно в перилата, със стиснати устни, без да мисли нищо. После настъпваха минути, когато му се струваше, че се е издигнал над всичко това, сякаш то не се случваше с него, сякаш не можеше никога да се случи с него и следователно той щеше да остане жив и невредим, а щом щеше да остане жив и невредим, значи, нямаше от какво да се страхува. Веднъж извади портфейла си и дълго разглежда със сериозно лице снимката на усмихнатата Хоуп, прегърнала дебеличко бебе с широко разтворена в прозявка уста.

В минутите, когато не изпитваше страх, мислите му течаха сякаш независимо от волята му, сякаш, уморен от дневните събития, той се стремеше да се развлече със спомени — като ученик, който мечтае на чина си през хубав юнски ден, когато прозорецът е огрян от слънце, а в класната стая сънливо бръмчат мухи… Речта на капитан Коукли в района, където съсредоточаваха десантните войски недалеч от Саутхамптън преди една седмица (нима наистина това беше само преди седмица, в оная благоухаеща гора през май, когато по три пъти на ден ги тъпчеха с чудесна храна, а в палатката за отмора ги наливаха постоянно с бира, когато танковете и оръдията бяха украсени с цъфнали клонки, когато два пъти дневно ги водеха на кинопрожекции: „Мадам Кюри“, в който изящната Гриър Гарсън открива радия; или филми с Бети Грейбл, чиито голи крака вършеха чудеса с морала на войската — филми, които се играеха върху екран, който се люшкаше при всеки напор на вятъра в голямата палатка… нима всичко това беше едва преди една седмица?)… „Това е решителният час, момчета… (В речта си капитан Коукли бе повторил думата «момчета» поне двадесетина пъти.) Вие получихте подготовка, каквато имат само най-добрите войници в света. Когато слезете там, на брега, вие ще бъдете по-добре въоръжени, по-добре обучени, по-добре подготвени от жалките мошеници, против които ще се сражавате. Всички преимущества ще бъдат на ваша страна. Сега вие ще противопоставите своя кураж на техния. Момчета, вие ще слезете на брега и ще избиете фрицовете. От тоя момент нататък ще мислите само за едно: как да избиете ония мошеници. Някои от вас, момчета, ще бъдат ранени, някои ще паднат убити. Аз не смятам да крия това и да ви залъгвам. Може би мнозина от вас ще бъдат убити… — Коукли говореше бавно, наслаждавайки се на думите си. — Но нали тъкмо затова сте войници, момчета, нали тъкмо затова сте тука, тъкмо затова ви пращат на противниковия бряг. Ако не сте още свикнали с тая мисъл, побързайте да свикнете с нея. Аз не възнамерявам да произнасям патриотични речи. Да, някои от вас ще паднат убити, но и вие ще избиете купища немци. Ако някой… — при тия думи той потърси с очи Ноа и го изгледа студено — ако някой от вас мисли, че може да остане в тила или по един или друг начин да избегне да изпълни дълга си, за да спаси кожата си, то нека помни, че аз ще бъда неотлъчно с вас и ще взема мерки всеки да се намира на своето място. Нашата рота трябва да бъде най-добрата в дивизията, дявол да го вземе! Да знаете, че така съм решил, момчета! Аз се надявам, че когато битката свърши, ще бъда произведен майор и вие, момчета, ще ми помогнете в това. Аз поработих за вас и сега вие ще се потрудите за мене. Предполагам, че тлъстите задници от управление «Специална служба и пропаганда» във Вашингтон няма да харесат речта ми. Обаче аз ви заявявам открито — да вървят по дяволите! Те имаха достатъчно възможност да се позанимаят с вас, без да им се меся. Натъпкаха ви главите с какви ли не глупави книжки и благородни идеи, научиха ви да играете тенис на маса и аз им позволих да се позабавляват колкото им се иска. Дадох им възможност да ви поглезят, да ви напълнят устата с биберони, да лекуват разранените ви задници с талк, да ви внушат, че ще живеете вечно и че армията ще се грижи за вас като родна майка. Днес те вече нямат думата и вие ще слушате само мене. Занапред за вас ще има само една божа заповед — да избиете повече фрицове от всички други роти в дивизията, а аз да стана майор до четвърти юли 58 58 Националният празник на Съединените щати. , и ако за това е нужно да дадем повече жертви от останалите, мога само да ви кажа: вземете пример от капитана си! Момчета, вие не сте дошли тука, за да разглеждате паметниците на Европа! Сержант, разпуснете ротата!