Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Мир-но! Рота, сво-бодно!“

Капитан Коукли беше изчезнал още от сутринта. Може би подготвяше в трюма следващата си реч по случай десанта във Франция, а може би беше убит. Лейтенант Грийн обаче, който цял живот не бе произнасял нито една реч, беше постоянно на палубата: посипваше раните на войниците със сулфаниламид, покриваше лицата на умрелите, усмихваше се на живите и им напомняше, че трябва да пазят цевта на карабините си от морската вода, която се плискаше в бордовете на лодката.

Както бе обещал лейтенант Грийн, в четири часа и половина механиците най-после успяха да поправят машините и след петнадесет минути десантната лодка стигна до сушата. На брега царуваше оживление и сякаш не съществуваше никаква опасност: стотици войници тичаха напред-назад, влачейки сандъци с боеприпаси, складираха кутии с продукти, развиваха телени мрежи, носеха ранени и се окопаваха за нощта сред обгорели останки от лодки, булдозери и разбити оръдия. Оръжейната стрелба долиташе вече отдалече — от другата страна на височинката, която господстваше над брега. От време на време на пясъка избухваше мина или се пръскаше снаряд, но беше вече ясно, че войската е овладяла предмостовото укрепление.

Коукли се появи на палубата точно когато десантната лодка заби нос в плитчината. На хълбока му в инкрустиран кожен кобур висеше четиридесет и пет милиметров пистолет със седефена дръжка. Коукли бе казал веднъж, че е подарък от жена му и винаги го носеше ниско на бедрото като шериф върху корицата на западно списание.

Един капрал-сапьор сочеше с ръце на десантната лодка къде да спре до гъмжащия от войници бряг. Той изглеждаше уморен, но съвсем спокоен, като че ли цял живот бе прекарал на френското крайбрежие под огъня на оръдията и картечниците.

Пуснаха моста и Коукли поведе ротата към брега. На лодката беше останал само един мост — другите бяха повредени от снаряди. — Коукли стигна до края на моста, който бе опрял в мекия пясък и когато вълните прииждаха, потъваше почти на три стъпки под водата. Той се спря с един крак във въздуха. После отстъпи назад.

— Оттука, капитане — обади се капралът.

— Там долу има мина! — извика Коукли. Повикайте ония хора… — той посочи групата сапьори, които с помощта на булдозер прокарваха път през дюните — да дойдат и да проверят тоя участък.

— Пред вас няма никаква мина — отвърна с уморен глас капралът.

— Казах ви, че видях мина, капрале! — изкрещя Коукли.

Морският офицер, който командваше десантната лодка, се спусна по моста.

— Капитане — нетърпеливо рече той, — ще бъдете ли така добър да свалите хората си от лодката? Аз трябва да се махна оттука. Нямам намерение цяла нощ да прекарам на брега, а машините ми не са годни вече да издърпат и едно дете от нощното цокало! Ако чакаме още десетина минути, може да останем тука навеки веков.

— При края на моста има мина! — кресна Коукли.

— Капитане — възрази капралът, — три роти вече минаха точно от това място и никой не хвръкна във въздуха.

— Заповядвам ви — заяви Коукли — да повикате хората си и да прочистите мястото.

— Слушам, сър — повдигна рамене сапьорът и се отправи към булдозера, минавайки покрай шестнадесет подредени в редица трупове, покрити с одеяла.

— Ако не слезете веднага — обади се морският офицер, — флотата на Съединените щати ще загуби още един десантен съд.

— Лейтенанте — студено отвърна Коукли, — занимавайте се със собствените си работи и аз ще се занимавам с моите.

— Ако до десет минути не слезете на брега — отсече лейтенантът, докато се изкачваше по моста, — ще отведа и вас, и вашата проклета рота обратно в морето. Само че тогава ще трябва да се присъедините към морската пехота, ако искате изобщо да стъпите отново на земя.

— Ще докладвам за случая, лейтенанте, по надлежния ред — заяви Коукли.

— Десет минути! — изкрещя през рамо вбесеният офицер.

— Капитане — обади се с пискливия си глас лейтенант Грийн от средата на моста, от който строените в колона войници се взираха тревожно в мръсната зеленикава вода, на чиято повърхност се клатушкаха захвърлени спасителни пояси, сандъци от боеприпаси и картонени кутии от продукти, — капитане, аз съм готов да сляза пръв, щом капралът твърди, че няма опасност… Момчетата могат да вървят зад мене…

— Не желая да загубя нито един войник на тоя бряг — възрази Коукли. — Стойте на мястото си. — Той оправи с решителен жест пистолета със седефената дръжка, който беше подарък от жена му. Ноа забеляза, че на долния край кобурът има ивица от кожени ресни, като кобурите на каубойските костюми, които децата получават за Рождество Христово.