Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Je t’adore — произнесе Ноа, спомняйки си случайно останала в паметта му фраза.

— Какво значи това?

— Обожавам те.

— А това е вече нещо по-друго — одобри айовецът. При края на нивата Бърнекер се обърна, свали каската си и се поклони ниско, като размаха галантно това голямо металическо гърне. — Хей, бебче! — ревна той гръмовито с трогателно-сериозен вид на младежкото си загоряло лице, като продължаваше да размахва каската, която изглеждаше съвсем малка в огромната му селска ръка. — Хей, бебче, je t’adore, je t’adore…

Момичето се усмихна отново и пак помаха с ръка.

— Je t’adore, mon americain! — в отговор извика тя.

— Това е най-прекрасната страна в света — разгорещи се Бърнекер.

— Хайде, хайде, развратнико — обади се Рикит, мушкайки го с кокалестия си палец.

— Чакай ме, бебче! — изрева Бърнекер от края на зелената нива, застанал зад гърбовете на кравите, които му напомняха толкова много кравите от родната Айова. — Чакай ме, бебче — не зная как се казва това на френски, но ме чакай и аз ще се върна…

Старата жена на столчето размаха ръка и без да вдигне очи, шляпна силно момичето по задника. Резкият звънлив звук от плесницата се чу чак в края на нивата. Девойката наведе очи и заплака. После избяга зад каруцата, за да скрие сълзите си.

Бърнекер въздъхна. Нахлупи каската си и мина през отвора в живия плет в съседната нива.

След три часа Коукли откри полка и половин час по-късно хората му влязоха в допир с немската армия.

Само шест часа след това — благодарение на Коукли — ротата беше обкръжена.

Селската къща, в която останалите живи от ротата трябваше да се отбраняват, изглеждаше като че ли специално построена срещу евентуална обсада. Имаше дебели каменни стени, тесни прозорци, покрив от плочи, който не можеше да се подпали, огромни, сякаш издялани от камък тавански и подпорни греди, помпа за вода в кухнята и дълбока солидна изба, където можеше да се подслонят ранените.

Изобщо постройката можеше да издържи дълга обсада дори срещу артилерийска стрелба. До този момент обаче немците бяха използвали само минохвъргачки и тридесет и петимата души, които се намираха в къщата, се чувстваха в сравнителна безопасност. Те стреляха само от време на време по силуетите, които пробягваха между плетовете и пристройките около жилищната сграда.

В осветената от една-единствена свещ изба между бъчвите с ябълково вино лежаха вече четирима ранени и един убит. Французите — стопани на чифлика, бяха слезли в избата още при първия изстрел и сега, седнали на сандъци, мълчаливо наблюдаваха ранените войници, дошли бог знае откъде, за да умрат в техния дом. Тук беше мъжът — петдесетгодишен човек, който накуцваше от рана, получена в миналата война при Марна, — съпругата — слаба, мършава жена на негова възраст — и двете дъщери на дванадесет и шестнадесет години, и двете много грозни, които, разтреперани от страх, търсеха наивно защита между бъчвите.

Целият санитарен персонал беше загинал рано през деня и лейтенант Грийн използваше всяка свободна минута, за да прибягва долу да превързва, доколкото може, пострадалите.

Очевидно селянинът не беше в добри отношения с жена си.

— Не — горчиво повтаряше той. — Не, мадам не желае да напусне будоара си има-няма война! О, не! „Няма да мърдаме оттука — заявява тя. — Не мога да оставя къщата си на тия войници!“ Може би, мадам, предпочитате това, което става сега?

Но мадам не отговаряше. Седеше невъзмутимо на сандъка, сърбаше от чашата си ябълково вино и наблюдаваше с любопитство лицата на ранените, по които блестяха капчици пот в светлината на свещта.

Картечницата, която немците бяха насочили към прозореца на всекидневната стая на първия етаж, неочаквано се обади и над главите им се разнесе трясък от счупено стъкло и прекатурени мебели. Жената започна само да сърба малко по-бързо виното си, но остана все така безстрастна.

— Ох, тия жени — процеди през зъби селянинът, обръщайки се към мъртвия американец, който лежеше в краката му. — Никога не слушате жените. Те просто не искат да разберат, че войната не е шега.

На приземния етаж войниците бяха натрупали всичките мебели пред прозорците и сега стреляха над възглавници и през пролуки. От време на време лейтенант Грийн крещеше някакви заповеди, но никой не му обръщаше внимание. Щом забелязваха някакво движение през плетищата и сред групите дървета на двеста ярда от къщата, всички откриваха огън и после веднага се хвърляха на пода.