Ирвин Шоу - Младите лъвове

Стигнал до върха, Ноа се обърна към брега и се опита да запечата в ума си цялата картина. „Когато се върна, Хоуп и баща й ще искат да знаят как е изглеждало всичко това“ — каза си Ноа.

Обаче необяснимо защо, колкото повече си мислеше какво ще им разправи след време в някой хубав и спокоен ден, толкова повече губеше вяра, че тоя ден ще дойде, че самият той ще бъде жив да го отпразнува — седнал през слънчев неделен следобед с чаша бира под сянката на клена и облечен в мек фланелен костюм и синя риза, ограден от роднини, които старият ветеран — при тая мисъл Ноа неволно се усмихна — ще отегчава с безкрайните си разкази за великата война…

Крайбрежието, осеяно със стоманените произведения, които американските заводи бълваха непрестанно, приличаше на разхвърлян сутерен на магазин за клиенти великани. Недалеч от брега, непосредствено зад старите товарни параходи, които сега потапяха във водата, за да ги използват като вълноломи, стояха разрушители, които стреляха над главите на пехотата по опорните вражески точки на сушата.

— Ето как трябва да се воюва — рече Бърнекер, който седеше до Ноа. — Истински легла, кафе в каюткомпанията, стрелят си само когато намерят за добре. Да, Акерман, ако имахме ум поне колкото един заек, двамата с тебе трябваше да постъпим във флотата.

— Хайде, хайде, мърдайте! — долетя зад тях гласът на Рикит. Това беше все същият злобен сержантски глас, който не може да се промени от нищо: нито от десанта, ни от числеността на човешките жертви.

— Ето човека, когото бих искал да срещна — процеди Бърнекер, — ако някога попадна на необитаем остров!

Двамата обърнаха гръб и с тежка крачка се отдалечиха от брега. Вървяха вече от половин час, когато откриха, че Коукли отново се е заблудил. Той спря ротата на едно кръстовище, където двама военни полицаи регулираха движението от импровизиран край пътя окоп, от който се подаваха само каските и раменете им. Коукли размаха ожесточено ръце и закрещя на полицаите, които в недоумение само поклащаха глави. Накрая капитанът измъкна картата си и подвикна грубо на лейтенант Грийн, който побърза да му се притече на помощ.

— Такъв ни бил късметът — продума Бърнекер, — да си имаме командир, който не е способен да намери плуг, скрит в танцувална зала!

— Махайте се оттука! — долетя гласът на Коукли, който крещеше на Грийн. — Вървете на мястото си. Аз сам зная какво трябва да направя.

Той тръгна по една тясна пътека между високи, блеснали на слънцето живи плетове и ротата се заниза бавно след него. Тук беше по-тъмно и някак си много по-спокойно, макар че оръдията продължаваха да боботят, и хората се взираха тревожно в гъстата зелена плетеница, която изглеждаше идеална за засада.

Никой не говореше. Войниците се влачеха уморено по двете страни на мократа пътека, напрегнали слух да доловят някакъв звук — щракане на оръжеен затвор или спотаен глас на германец — над шума на своите обуща, които шляпаха тежко в гъстата влажна глина.

След известно време пътят излезе на една нива, слънцето се показа, иззад облаците и всички си отдъхнаха облекчено. В средата на нивата една стара селянка доеше мрачно кравите си с помощта на босоного момиче. Жената седеше на столче до една стара каруца, в която бе запрегнат огромен, с дълъг косъм кон. Тя изстискваше бавно и с подчертана невъзмутимост вимето на охранената чиста крава. Над нея прелитаха снаряди, а от време на време — някъде много наблизо трещяха картечници, но жената не благоволяваше дори да вдигне глава. Момичето, което нямаше повече от шестнадесет години, бе облечено в зелен стар пуловер, а на косата си носеше червена панделка; личеше, че появата на войниците бе събудила любопитството му.

— Мисля, че най-добре ще направя да остана на работа при тия хора — рече Бърнекер. — Ти, Акерман, по-късно ще ми разправиш как е свършила войната.

— Върви, върви, войниче — отвърна Ноа. — През следващата война ние всички ще служим в обоза.

— Много ми харесва това момиченце — добави Бърнекер. — Напомня ми родната Айова. Акерман, знаеш ли френски?

— A votre sante това е всичко, което зная — отвърна Ноа.

— A votre sante! — извика усмихнат Бърнекер към девойката, като размахваше карабината си. — A votre sante, бебче, а също и на твоята старица.

Момичето се усмихна и в отговор му помаха с ръка.

— Тя е просто влюбена в мене! — заяви Бърнекер. — Какво всъщност казах?

— За ваше здраве.

— Дявол да го вземе! — възкликна Бърнекер. — Това е много официално. Ще ми се да й кажа нещо по-сърдечно.