Ирвин Шоу - Младите лъвове

Беше вече почти тъмно, когато Ноа забеляза танка. Той се движеше заплашително по алеята, насочил напред като слепец дългата си зурла.

— Танк! — обади се Ноа, без да мръдне, като надничаше през прозореца.

За миг танкът спря, сякаш беше закован на земята. Гъсеничните му вериги започнаха да се въртят безпомощно в меката глина, а дулата на картечниците се замятаха напред-назад като побеснели. Ноа за първи път виждаше германски танк и сега го наблюдаваше като хипнотизиран. Беше толкова грамаден, така неуязвим и така зловещ. „Сега вече — каза си той — нищо не може да се направи!“ Чувстваше се отчаян и същевременно някак си облекчен. Беше вече съвсем безпомощен. Танкът го освобождаваше от всичко — от необходимостта да решава, да носи отговорност…

— Елате тука — обади се Рикит. — На вас говоря, Акерман. Ноа притича към другия прозорец, където стоеше Рикит с базуката в ръце.

— Искам да видя — рече Рикит — дали тая дяволска играчка струва нещо.

Ноа приклекна и сержантът сложи ствола на базуката върху рамото му. Той знаеше, че представлява добра мишена пред прозореца, но беше обхванат от някакво странно безразличие. Танкът бе толкова близо, че всички в къщата се намираха в еднаква опасност. Мъчеше се да диша равномерно, като понасяше търпеливо опитите на Рикит да нагласи базуката на рамото му.

— Зад танка има скрити стрелци — съобщи спокойно Ноа. — Около петнадесет души.

— Сега ще им приготвим една малка изненада — рече Рикит. — Не мърдайте.

— Аз не мърдам — раздразнено отвърна Ноа. Рикит продължаваше да се занимава с механизма на базуката. До танка имаше около осемдесет ярда и сержантът се целеше много внимателно.

— Не стреляйте — обърна се Рикит към Бърнекер, който стоеше до другия прозорец. — Нека помислят, че тук няма никой. — Той се закиска тихо, но Ноа се изненада много от смеха му.

Танкът тръгна отново. Движеше се заплашително напред, като не намираше за нужно да стреля, сякаш бе уверен в своята парализираща сила върху духа на неприятеля и знаеше, че ще постигне целта си, без да даде изстрел. Изминал така няколко ярда, той се спря отново. Стрелците зад него стояха прилепени едва ли не до гъсеничните вериги. Някъде зад танка се обади картечница и обля с безпорядъчен огън цялата фасада на къщата.

— За бога, стойте мирно — рече Рикит.

Ноа се притисна здраво в рамката на прозореца. Беше уверен, че след миг ще го убият. Цялото му тяло до кръста бе изложено на прозореца без никаква защита. Но стоеше неподвижен и гледаше втренчено надолу към клатушкащите се цеви на картечниците на танка, който се очертаваше неясно в сгъстяващия се здрач. Най-после Рикит стреля. Снарядът полетя към целта си. Последва експлозия. Ноа наблюдаваше от прозореца, забравил всякаква предпазливост. За момент изглеждаше, че нищо не се е случило. След това оръдието започна да се навежда бавно и замря така, насочено към земята. Вътре в самия танк се разнесе взрив, дълбок и приглушен. През амбразурите на капака се появиха тънки струйки дим. Последваха нови експлозии. Танкът потрепери и се разлюля. Настъпи тишина. Стоманеното чудовище все още изглеждаше заплашително и страшно, но стоеше неподвижно. Ноа видя как скритите зад него пехотинци хукнаха назад. Тичаха през откритото пространство, без някой да стреля по тях, и скоро изчезнаха зад сайванта.

— Не действа лошо — обади се Рикит. — Ето че успяхме да унищожим и един танк. — Той свали базуката от рамото на Ноа и я опря на стената.

Ноа продължаваше да гледа втренчено към пространството между хамбара и сайванта. Струваше му се, че нищо не се е случило, че танкът от години представлява част от околния пейзаж.

— За бога, Ноа — изкрещя отново Бърнекер и Ноа внезапно съзна, че приятелят му отдавна вече вика по него, — махай се от прозореца!

Схванал огромната опасност, той отскочи настрани. На негово място застана Рикит, с автоматичната си карабина в ръка.

— Глупава работа — рече сержантът сърдито. — Няма никакъв смисъл да напускаме тоя чифлик. Тук можем да издържим до Рождество Христово. Тоя новоизпечен търговец Грийн няма ум за пукната пара. — Той стреля от бедро към откритото пространство, като мърмореше, сякаш говореше на себе си: — Ей, вие там, обирайте си крушите. Не се приближавайте до моя танк!

В стаята влезе лейтенант Грийн.

— Слизайте долу — рече той. — Стъмва се вече. След няколко минути тръгваме.

— Аз ще остана тука още малко — пренебрежително каза Рикит, — за да държа фрицовете на прилично разстояние. — После махна към Ноа и Бърнекер. — Вие вървете и ако немците ви открият, постарайте се да спасите дебелите си задници.