Ирвин Шоу - Младите лъвове

Ноа и Бърнекер се спогледаха. Искаше им се да кажат нещо на Рикит, застанал така, до прозореца, с презрителна гримаса и хванал нехайно карабината с мечешките си лапи, но не можаха нищо да измислят. Рикит дори не ги погледна, когато последваха Грийн и слязоха долу в дневната стая.

Тук миришеше на пот и изгорял барут, а на пода се търкаляха стотици изстреляни гилзи, сплескани под краката на обсадените. Тук бойната обстановка се чувстваше по-силно, отколкото в спалнята горе. Всички мебели бяха натрупани пред прозорците, дървените столове бяха изпочупени или превърнати в трески, а хората стояха на колене край стените. В настъпилия полумрак Ноа забеляза Коукли, изтегнат на пода на стаята. Той лежеше по гръб, притиснал ръце до хълбоците си и загледан с широко отворени очи в тавана. Носът му течеше и от време на време той подсмърчаше силно, без да издава друг звук. Това припомни на Ноа, че също има хрема и той измъкна от задния си джоб една потна кърпичка с цвят каки, за да се изсекне.

В стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само неприятното бръмчене на една муха, по която Райкър на два пъти замахна с каската си, но и двата пъти не успя да я улови.

Ноа седна на земята, свали гамаша и обувката от десния си крак и грижливо оправи чорапа си. После с истинско удоволствие разтри леко ходилото си и надяна отново пригладения чорап. Войниците в стаята го наблюдаваха внимателно, сякаш вършеше нещо необикновено сложно и интересно. Накрая той обу обувката си, завърза старателно гамаша и свали отгоре крачола на панталоните си. На два пъти кихна така силно, че Райкър неволно подскочи.

— Бъди ми жив и здрав! — обърна се усмихнато Бърнекер към Ноа. „Какъв чудесен другар!“ — помисли си Ноа и също се усмихна.

— Не зная какво да ви посъветвам, момчета — обади се неочаквано лейтенант Грийн. Той стоеше приклекнал край вратата за трапезарията и говореше така, сякаш си беше приготвил цяла реч, а сега се бе изненадал от резкостта на собствения си глас. — Самият аз не зная как най-лесно бихте могли да се измъкнете оттука. Но вие можете да решите това не по-зле от мене. Блясъкът от оръдията през нощта и гърмежите от стрелбата през деня ще ви подскажат най-добре в коя посока се намират нашите позиции. Не се осланяйте вече на картите и гледайте да избягвате пътищата. Колкото по-малки са групите ви, толкова по-голяма е вероятността да се доберете до американските позиции. Съжалявам много, че попаднахме в такова положение, но боя се, че ако скръстим ръце и останем тук, накрая всички ще се озовем в капана. Направим ли опит да се измъкнем, все някои от нас ще се спасят. — При тия думи той въздъхна и с изкуствена бодрост добави: — А може би дори мнозина… може би почти всички… За ранените се погрижихме, доколкото можахме, а и французите долу ни помагат. Ако някой се съмнява в думите ми — заключи Грийн, сякаш се оправдаваше, — нека слезе и сам провери.

Никой не мръдна от мястото си. Горе се разнесе кратка припряна стрелба от автоматична карабина. „Рикит — помисли си Ноа, — там, до прозореца!“

— И все пак… — колебливо рече Грийн. — И все пак… всичко това е много неприятно. Но човек трябва да е подготвен за такива неща. Понякога те са просто неизбежни. Ще се помъча да отведа капитана със себе си… Със себе си — повтори той с уморен глас. — Ако някой желае да каже нещо, нека говори…

Никой не се обади. Изведнъж Ноа почувства, че сърцето му се свива.

— Е — продума Грийн, — тъмно е вече. — Той стана, приближи се до прозореца и погледна навън. — Да, тъмно е. — След тия думи Грийн отново се обърна към войниците. Мнозина бяха насядали по пода, подпрели гръб на стената и отпуснали глави. Те напомняха на Ноа губещи мач футболисти през почивката между двете полувремена.

— Е, хайде — заяви Грийн, — няма смисъл да отлагаме повече. Кои желаят да тръгнат първи?

Никой не помръдна, никой не вдигна глава.

— Внимавайте — рече Грийн, — когато се доберете до нашите линии. Не се излагайте на опасност, докато не се убедите, че са ви познали. Кой би искал да загине от куршума на родния си брат? И така, кои тръгват първи?

Войниците продължаваха да седят неподвижни.

— Моят съвет — продължи лейтенантът — е да минете през вратата на кухнята. Там има навес, който можете да използвате за прикритие, а до плета е не повече от тридесет ярда. Разберете ме добре, това вече не са заповеди. Решавайте сами. Хайде, все никой трябва да се реши да тръгне…

И пак никой не помръдна. „Ужасно — помисли си Ноа, без да стане. — Просто нетърпимо!“ И изведнъж стана.