Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Добре, аз ще тръгна — обади се той просто защото някой трябваше да каже решителната дума. — Да, тръгвам. — И кихна.

Стана и Бърнекер.

— И аз — заяви той.

Стана и Райкър.

— Дявол да го вземе — и аз!

Станаха и Каули и Демът, потътрили крака по каменния под.

— Къде е тая проклета кухня? — попита Каули.

„Райкър, Каули, Демът! — помисли си Ноа. Какво му напомняха тия имена? О, да, хората, с които се бих! Ето че започваме битката отново…“

— Достатъчно — заяви Грийн. — Стига за първата група.

Никой от останалите не вдигна глава и не проговори. Петимата отидоха в кухнята. Капакът на стълбата към изпълнената с прах изба беше вдигнат. През отвора — осветен едва-едва от единствената свещ в подземието — долитаха предсмъртните задавени стенания на ранения Фейн. Ноа си наложи да не погледне надолу. Лейтенант Грийн отвори кухненската врата с безкрайна предпазливост. Въпреки това вратата изскърца неочаквано остро. Войниците притаиха дъх. Горе се разнесе стрелбата на автоматична карабина. „Рикит — помисли си отново Ноа, — който е решил да воюва на своя глава!“

Нощният въздух беше наситен с влага и типичните миризми на село; през открехнатата врата долиташе сладникавият тежък дъх на крави.

Ноа кихна сподавено в шепата си. После се огледа, сякаш искаше да се извини.

— На добър час — продума Грийн. — И така, кой тръгва?

Скупчени в кухнята сред медните съдини и големите млекарски гюмове, хората се взираха през вратата в бледата ивица нощно небе. „Ужасно — помисли Ноа, — просто непоносимо! Не можем да стоим вечно така.“ И той решително пристъпи край Райкър към вратата. После въздъхна дълбоко и се измъкна навън, като си повтаряше, че в никакъв случай не бива да кихне.

Тръгна към навеса, като пристъпваше много предпазливо, стиснал с две ръце карабината, за да не я удари в нещо. Но не докосваше спусъка, защото не помнеше дали предпазителят е свален, или не. Надяваше се, че другите зад него не са забравили да поставят предпазителите на своите карабини и няма да го застрелят в гърба, ако се препънат.

Обущата му шляпаха по мократа земя, отпуснатите каишки на каската се удряха по лицето му до самите му уши. Тия слаби шумове обаче му се струваха просто непоносими. Когато се добра до сянката, която навесът хвърляше в тъмната нощ, и се облегна на миришещата на тор дървена стена, първата му работа бе да затегне каската под брадичката си. Една по една тъмните фигури се отделяха от кухненската врата и прекосяваха двора. Дишането на войниците се струваше на Ноа необикновено шумно и мъчително. От избата в къщата долетя продължителен висок писък. Ехото от този писък се разнесе далеч в безветрената нощ и Ноа се притисна настръхнал към стената на навеса, но нищо друго не се случи.

Тогава той легна по корем и запълзя към живия плет, който се очертаваше неясно на фона на небето. Някъде далече напред проблеснаха светлинки от оръдейни изстрели.

Край плета имаше канавка. Ноа се вмъкна в нея и зачака, като се стараеше да диша спокойно и равномерно. Шумът, който вдигаха хората след него, му се струваше страшно силен, но нямаше възможност да им даде знак да се движат по-тихо. Един по един всички припълзяха до него. Събрани на купчина върху мократа трева на дъното на канавката, те дишаха така високо, че имаше опасност противникът да ги чуе. Лежаха неподвижни, почти един върху друг, и Ноа разбра, че всеки чака съседът му да тръгне пръв.

„Сигурно искат аз да ги поведа — раздразнено си помисли Ноа. — Защо обаче тъкмо аз?“

Въпреки това се надигна и надникна през плета по посока на светлинките от артилерийската стрелба. Отвъд плета се простираше открито поле. В тъмнината се движеха някакви сенки, но той не беше в състояние да определи дали са хора или животни. Едно обаче бе ясно — не можеха да прехвърлят плета, без да вдигат шум. Ноа докосна крака на войника зад него, за да привлече вниманието му, и запълзя по канавката успоредно с плета, в обратна посока на фермата. Другите го последваха.

Пълзеше бавно и спираше на всеки пет ярда, за да се ослуша, чувствайки, че цялото му тяло се облива в пот. Листата на гъсто засадените храсти, които образуваха живия плет, шумоляха тихо в лекия вятър над главите им, от време на време се разнасяше слаб звук от подплашено животинче, което пробягваше край тях, а веднъж се чу глух шум от пляскащи крила на някаква разтревожена птица, отлетяла от съседно дърво. Но от германците все още нямаше следа.