Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Бърнекер — отривисто прошепна Ноа, като стана, — улови се за колана ми, ти, Каули, се дръж за Бърнекер, а Райкър да се хване за колана на Каули — така ще избегнем опасността да се пръснем.

Всички станаха послушно и всеки се улови за колана на съседа си. После, начело с Ноа, тръгнаха в индианска нишка в тъмнината по посока на дългите огнени линии, които браздяха хоризонта.

Беше на разсъмване, когато забелязаха пленниците. Бе достатъчно светло и нямаше нужда да се държат повече един за друг; притаени зад един плет, те се готвеха вече да прекосят тесния павиран път пред себе си, когато до ушите им стигна равномерният ясен звук на бавно приближаващи се стъпки.

След минута се появи една колона от около шестдесет американци. Те вървяха бавно, като влачеха лениво крака, оградени от шестима германци с автомати. Пленниците минаха на десетина стъпки от Ноа. Той ги огледа внимателно. Лицата им изразяваха смесено чувство на срам и облекчение и същевременно някакво полусъзнателно тъпо безразличие. Хората не гледаха нито към другарите си, нито към пазарите, нито пък се интересуваха от околния пейзаж. Осветени от сивото утро, те се влачеха напред, углъбени в размисъл и придружавани от тихото шляпане на обущата си, които издаваха единствения звук наоколо. Този поход не им струваше особени усилия, защото не мъкнеха нито карабини, ни раници, нито боеприпаси. Ноа почувства, че го обхваща някакво странно усещане при вида на тия шестдесет американски войници, крачещи едва на няколко стъпки от него надолу по пътя в нестроен ред, пъхнали ръце в джобовете, невъоръжени и необременени от никакъв товар.

Колоната отмина и скоро изчезна от погледите им, а звукът от стъпките постепенно замря сред мокрите от роса живи плетове.

Ноа се обърна и изгледа другарите си. Вдигнали глави, те продължаваха да се взират в мястото, където пленниците бяха завили по пътя. Лицата на Бърнекер и Каули изразяваха само някакъв застинал унес и любопитство. Обаче Райкър изглеждаше странно преобразен. Ноа го погледна внимателно и неочаквано откри, че по неговото обрасло в мръсна четина лице и в зачервените му подпухнали очи се чете същият смесен израз на облекчение и срам, който беше забелязал в току-що отминалите пленници.

— Момчета, искам да ви кажа нещо — обади се Райкър с пресипнал и неузнаваем глас. — Ние постъпваме крайно неправилно. — Той продължаваше да гледа втренчено нататък по пътя, без да обръща глава към Ноа и останалите. — Ние никога няма да се доберем до нашите, ако се държим все така заедно, четиримата. Единственият изход е да се разделим. Да се придвижваме самостоятелно. Да, самостоятелно. — Той млъкна, но никой не му отговори.

Райкър не вдигаше очи от пътя. До ушите на всички долиташе вече едва-едва доловимо шумът от провлачените стъпки на пленниците.

— Трябва да бъдем разумни — хрипливо продължи Райкър. — Четирима души заедно — това е чудесна мишена. Сам човек може много по-лесно да се укрие. Не зная какво смятате да правите вие, но аз ще вървя самостоятелно. — Той млъкна, като очакваше, че някой ще каже нещо, но всички стояха безмълвни и с безразлични лица, изтегнати на мократа трева до самия плет.

— Мисля, че друг такъв случай няма да ни се отдаде — рече Райкър. След тия думи той се изправи, поколеба се за миг и се прехвърли през плета. За момент остана така, в края на пътя все още приведен на две; приличаше на голяма мечка с увиснали почти до коленете грамадни и силни ръце, целите почернели от мръсотия. После закрачи надолу по пътя в посоката, по която бяха отминали пленниците.

Ноа и останалите двама го изпратиха с поглед. Райкър продължаваше да върви напред, изправяйки се постепенно с целия си ръст. В него имаше нещо особено странно, но Ноа просто не можеше да проумее какво именно. Тогава — когато Райкър се намираше вече на петдесетина стъпки от тях и започна да ускорява крачката си — Ноа разбра. Погледна към мястото, дето беше лежал Райкър, и забеляза карабината му, която се търкаляше на тревата с изцапано от кал дуло.

Ноа погледна отново към Райкър. Нахлупил каската си, тромавият широкоплещест гигант вървеше вече много бързо, почти тичешком. Когато стигна до първия завой на пътя, той нерешително вдигна ръце и така изчезна от погледа на Ноа — припкащ, с високо вдигнати над главата ръце.

— Един войник по-малко — обади се Бърнекер. После посегна за карабината на Райкър, извади машинално пачката и дръпна затвора, за да изхвърли патрона от цевта. След това вдигна патрона и го сложи заедно с пачката в джоба си.