Ирвин Шоу - Младите лъвове

Кралят коленичи пред олтара и влезе Хамлет, изящен и мрачен, загърнат в дългата си черна мантия. Майкъл погледна наоколо. Зрителите наблюдаваха със спокоен интерес онова, което се разиграваше на сцената. И възрастните дами, и военните всички седяха неподвижни.

„Обичам ви — искаше да възкликне Майкъл, — обичам ви всички. Вие сте най-добрите, най-силните и най-глупавите хора на тая земя и аз с радост ще дам живота си за вас.“

Той почувства, че от вълнение по лицето му закапаха сълзи и се обърна към сцената в момента, когато Хамлет, разкъсван от колебание, скри меча си в ножницата, не желаейки да убие чичо си по време на молитва.

Някъде далече самотно оръдие изпрати снаряд в затихващото вече небе. „Навярно — помисли си Майкъл — една от ония батареи, които винаги закъсняват и сега, по женски, бърза да се обади, за да покаже добрите си намерения!“

Лондон гореше, обхванат от ярък обръч от пожари, когато Майкъл излезе от театъра и се отправи към парка. Небето трептеше от светлини и тук-таме високо по облаците играеха оранжеви сияния. Хамлет беше вече мъртъв. „Едно възвишено сърце се пръсва — бе възкликнал Хорацио. — Спи, лека нощ, мой мили принце! Рой ангели ще те приспят в покой“ Докато Хорацио произнасяше своите заключителни думи за кървави, противоестествени и развратни деяния, за необмислени присъди и случайни убийства, над Дувър падаха последните немски самолети, последните жертви на неприятелското нападение изгаряха в своите домове, а завесата се спускаше бавно и театралните служители бързаха към сцената с цветя за Офелия и другите артисти.

По Пикадили сновяха цели тълпи проститутки, осветяваха с електрически фенерчета лицата на минувачите, кикотеха се дрезгаво и подвикваха: „Хей, янки, две лири, янки!“

Майкъл вървеше бавно сред гъмжилото от леки жени, войници и военни полицаи, като си мислеше за думите, с които Хамлет говореше за Фортинбрас и неговите воини:

„Ето как нашият дух се хвърля към неизвестен край — помисли си Майкъл усмихнато, като наблюдаваше в тъмнината войниците да се пазарят с проститутките. — Колко печално е това! Ние рискуваме всичко, което е смъртно и нетрайно, и то за повече от лешник, но колко различно от Фортинбрас и неговите двадесет хиляди въоръжени войници зад сцената! Навярно Шекспир си е измислил всичко това.“ Едва ли някаква армия, дори армията на добрия стар Фортинбрас, която се връща от войната в Полша, можеше да бъде така войнствена и да има такъв бодър дух, както го представя авторът. Тия възвишени думи изтъкваха в положителна светлина душевните мъки на Хамлет и затова Шекспир ги бе вложил в устата на своя герой, макар да е знаел навярно, че те не отговарят на истината. „Ние не знаем какво е мислил редникът първи клас от пехотата на Фортинбрас за своя изящен и нежен принц и за неговия жаден за слава дух — продължаваше да философства Майкъл. — От това също би излязла твърде интересна сцена… Двадесет хиляди мъже заради една прищявка и нечия глупава слава отиват в гроба, сякаш отиват да спят — нима такова нещо е възможно? Съвсем наблизо — размишляваше Майкъл — се намират гробове за повече от двадесет хиляди войници, а навярно и за самия мене. Но може би за триста години прищевките и стремежът към глупава слава са загубили до известна степен притегателната си сила за хората. И все пак ние вървим, вървим. У нас няма оная благородна решителност, от която се е възхищавал човекът в черно трико, но ние все пак вървим. На нас ни говорят не в бели стихове, а в някаква нескопосна проза, на мъчно разбираем юридически език. Един безразличен към нашата съдба съд със заседатели, повечето избрани не от нашата среда, разглежда нашето дело, което впрочем съвсем не влиза в неговата компетентност, и най-често издава присъда в наша вреда. Един горе-долу честен съдия ни връчва повиквателна заповед, като ни заявява: «Върви на смърт! Върви, без да искаш обяснения!» Ние и вярваме, и не вярваме на тоя съдия, но все пак вървим. «Вървете на смърт — казват ни. — Светът няма да стане по-добър след войната, но може би няма да бъде и много по-лош.» Къде е оня Фортинбрас, който, разлюлял перото на шапката си и заел благородна поза, да изрази цялата тая проза на хубав, галещ слуха език? N’existe pas 43 43 Не съществува (фр.). — както казват французите. Той изчезна безследно. Такъв човек няма в Америка, няма и в Англия; мълчи той във Франция, хитро се е спотаил в Русия. Фортинбрас изчезна от лицето на земята. Наистина Чърчил се опита да го замести, но се оказа, че в гласа му звучат кухи и старомодни нотки, както звучаха тръбите, зовящи за бой преди три години. Днес ние се усмихваме скептично на неизвестния край и все пак толкова много от нас ще загинат, че дори и най-кръвожадният посетител на «Глобус» в началото на седемнадесетия век би бил задоволен.“