Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Да, сър. — Майкъл отиде в другата стая и каза на сержант Московиц да се яви пред капитана.

Така минаваха дните в Лондон през зимата на 1944 година.

„О, моят смраден грях достига бога! — възкликна кралят след излизането на Полоний. — Проклятие най-древно нося аз — братоубийство.“ 40 40 Цитираните стихове от „Хамлет“ са от превода на Гео Милев.

На малките табла от двете страни на сцената блесна сигналът „въздушна тревога“ и в следващия миг се разнесе воят на сирените, последван от далечния грохот на зенитните оръдия, там някъде около крайбрежието.

„… Нито мога да се моля — продължаваше кралят, —

Грохотът на зенитната артилерия ставаше все по-силен — очевидно противниковите самолети се намираха вече над предградията на Лондон. Майкъл се огледа. Беше премиерно представление, с нов изпълнител в ролята на Хамлет и присъстващите бяха дошли в най-официалното си военновременно облекло. Сред публиката имаше много възрастни дами, които може би не бяха пропуснали нито една премиера на „Хамлет“ от времето на сър Хенри Ървинг 41 41 Хенри Ървинг (1838–1905) — английски актьор и режисьор. . В ослепителната светлина на рампата проблясваха бели коси, пристегнати във високи прически, и черни воалетки. Всички продължаваха да седят тихо, неподвижни, вперили очи в смутения, обхванат от отчаяние крал, който крачеше напред-назад из мрачната зала на Елсинор.

говореше високо кралят. — Не!

Това беше главната сцена на краля и актьорът очевидно бе работил дълго над нея. Той беше самичък на сцената и сега му предстоеше да произнесе дълъг красноречив монолог. Играеше много добре — развълнуван, измъчен и смазан под тежестта на проклятието, той се движеше по сцената, докато Хамлет стоеше притаен зад кулисите и се колебаеше дали да го прониже, или не.

Оръдейната стрелба ставаше все по-силна и неравномерното бръмчене на немските самолети се приближаваше към позлатения купол на театъра. А гласът на краля ставаше все по-гръмовит, сякаш чрез него говореше тривековната история на английската драма и отправяше предизвикателство към бомбите, самолетите и оръдията. Залата беше притихнала. Зрителите слушаха с такова напрегнато внимание, като че присъстваха на премиерата на същата трагедия в театър „Глобус“ 42 42 „Глобус“ — театър, основан в 1599 г. в Лондон. На неговата сцена били представяни произведенията на Шекспир.

на този свят — възкликна кралят — ръката позлатена

В този миг се обади зенитната батарея, която се намираше тъкмо до задната стена на театъра, и в същото време някъде наблизо експлодираха почти едновременно две бомби. Сградата потрепери леко.

„… голо е всяко дело там…“ — високо изрече кралят. Той говореше бавно, като се стараеше да вмъкне фразите си в интервалите между залповете, и придружаваше думите си с изящните движения на истински трагик.

„… и ний сами сме принудени… — каза кралят, използвайки краткото затишие, през което артилеристите зад стената на театъра зареждаха оръдията си — да сложим върху челото на наший грях признание… — В следващия миг обаче вън ревнаха ракетните оръдия, чиито снаряди винаги свистяха ужасно като падащи бомби, и кралят закрачи мълчаливо по сцената в очакване на следващото затишие. Свистенето и грохотът намаляха за миг, превръщайки се в някакво свирепо ръмжене. — Тогаз какво остава? — бързо рече кралят. — Да се види що може да направи разкаянието. А що не може то?“

След това гласът на артиста отново се загуби в общия грохот и сградата се разтресе в нестройния припев на оръдията.

„Горкият човек — помисли си Майкъл, като си спомни всички премиери, които беше гледал, — бедният човек! Толкова години да чака този велик момент и да му се случи това! Как ли мрази немците сега?“

„… О, мъка! — разнесе се задавеният глас на краля сред трясъка и шума. — О, гръд, черна като смърт!“

Самолетите летяха вече над самата сграда. Зенитната батарея зад стената на театъра изпрати срещу тях в небето последен злобен залп. Стрелбата бе подета от други по-далечни батареи, разположени край Хампстед. Изстрелите ставаха все по-слаби, подобни на бързи барабанни удари, сякаш недалеч оттук погребваха генерал. А кралят продължаваше да говори — бавно, спокойно и с такова царствено величие, с каквото умее да говори само актьор: