Ирвин Шоу - Младите лъвове

Майкъл вървеше бавно край Хайд Парк, като мислеше за лебедите, които се готвеха да нощуват на своето островче, за ораторите, които щяха да се появят отново тук в неделя, и за прислугата на зенитните батареи, която в тая минута навярно си вареше чай и си почиваше след оттеглянето на немските самолети. Той си спомни как се бе изказал за лондонската противовъздушна артилерия един ирландски капитан, дошъл в отпуск от Дувър, където неговата батарея бе свалила четиридесет самолета.

„Тия хора не могат никого да улучат — бе казал презрително ирландецът с мекия си гърлен говор. — Чудно ми се вижда, че Лондон не е още сринат до основи. Всички са толкова заети да садят рододендрони около стрелбищните площадки и да лъскат дулата на оръдията си, за да очароват мис Чърчил, когато случайно мине край тях, че просто са отвикнали да стрелят.“

Над старите дървета и надупчените от шрапнели здания се издигаше луната. Под краката на няколко войници, които се разхождаха с приятелките си, скърцаха разбитите стъкла от един прозорец, който бомбите бяха изкъртили от касата му.

„Отвикнали да стрелят — промърмори тихо Майкъл, минавайки край грамадния портиер, върху чиято ливрея блестяха ордени от Първата световна война, и влезе в хола на «Дорчестър». — Отвикнали да стрелят“ — повтори си той, особено доволен от тая фраза.

Отгоре долиташе танцова музика, възрастни дами пиеха благоприлично чай със свои племенници, хубавички момичета, увиснали върху ръцете на американски офицери от въздушните сили, се движеха грациозно към американския бар; цялата тая картина се струваше особено позната на Майкъл, сякаш беше чел нещо за нея: хора, обстановка, действия — всичко изглеждаше точно както през миналата война, дори облеклото беше почти същото и човек просто не можеше да забележи разликата. „Такава е човешката съдба — помисли си той, — че нашите младежки мечти се осъществяват винаги твърде късно в живота, когато вече сме чужди на всякаква романтика!“

Той се качи на горния етаж и влезе в голямата стая, където веселието беше още в разгара си и дето Луиза беше обещала да го чака.

— Погледнете — обади се висока чернокоса девойка близо до вратата, — редник! — После тя се обърна към седналия до нея полковник: — Нали ти казах, че в Лондон има и редници! — И пак погледна към Майкъл: — Ще дойдете ли във вторник на вечеря с нас? Ще бъдете почетният гост на компанията ни. Гръбнакът на армията!…

Майкъл й се усмихна. Полковникът не изглеждаше особено очарован от появата на редника.

— Хайде, мила моя — рече той и я хвана решително под ръка.

— Ако дойдете, ще ви дам един лимон — подхвърли момичето през рамо на Майкъл, отдалечавайки се с полковника, като шумолеше с копринената си рокля. — Един цял истински лимон!

Майкъл огледа стаята. Шест генерали — установи той и изведнъж се почувства крайно неловко. За първи път в живота си срещаше такива висши военни. Погледна смутено куртката си, която не му стоеше добре, и небрежно лъснатите си копчета. Нямаше никак да се изненада, ако някой от тия генерали дойдеше и запишеше името му, чина и личния му номер, задето не бе лъснал добре копчетата си.

Той все още не можеше да открие Луиза и не се решаваше да отиде да пийне нещо при бара в другия край на помещението, където имаше толкова много важни личности. На шестнадесетгодишна възраст беше мислил, че е ликвидирал окончателно със своята неловкост и наистина оттогава насам той се чувстваше навсякъде като у дома си, винаги изказваше свободно мислите си и виждаше, че е добре дошъл във всякаква компания.

Но от деня, в който постъпи в армията, в него се появи някаква нова стеснителност, много по-силна, отколкото в младежките години — стеснителност в присъствието на офицери, на бойци от фронта и дори на жени, с които при други обстоятелства би се чувствал напълно свободно.

Сега той стоеше така, нерешително, близо до вратата и не снемаше очи от генералите. Те имаха неприятни лица. Това бяха лица на бизнесмени, провинциални търговци и фабриканти, понадебелели и поразглезени от охолство, чийто ум непрекъснато се занимава с мисълта за нови и изгодни сделки. „Немските генерали имат по-хубави лица — помисли си Майкъл, — не като хора, а като генерали. По-сурови, по-жестоки, по-решителни. На генералите подхождат само два типа лица: лице на боксьор от тежка категория, което гледа света студено с дързостта на безсловесния звяр през малки, присвити и подвижни очички или пък лице на душевноболен герой от романите на Достоевски — злобно, почти ненормално, изпълнено със зловещ екстаз и белязано от смъртта. Нашите генерали приличат на търговци, които се канят да ти продадат строителен участък или прахосмукачка, но в никакъв случай на хора, които биха могли да те поведат на щурм срещу крепост. О, Фортинбрас, Фортинбрас, нима никога не си напускал Европа?“