Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Не искаш ли да се запознаеш с някои генерали?

— Друг път — рече Майкъл. — Да кажем към шейсета година. А сега иди си вземи палтото.

— Добре — каза Луиза. — Само не си отивай. Не бих понесла това.

Майкъл я погледна изпитателно. Беше застанала съвсем близо до него, забравила всички други мъже в помещението и го наблюдаваше сериозно с леко наведена настрани глава. „Тя не се шегува — развълнувано си каза Майкъл, — наистина мисли така!“ Той почувства внезапен прилив на нежност, но от друга страна думите й го накараха да застане нащрек. „Какво може да цели? — мина през ума му, докато гледаше ярката й умело фризирана коса и преценяваше сериозния й откровен поглед. — Какво ли желае? — После изведнъж настръхна: — Каквото и да е, аз не го желая!“

— Защо не се ожениш за мене? — внезапно попита Луиза.

Майкъл примига и се огледа, заслепен от ярките офицерски звезди и матовия блясък на пагоните. „Какво място — помисли си той, — какво неподходящо място за подобни въпроси!“

— Защо не се ожениш за мене? — повтори тихо Луиза.

— Моля ти се — рече Майкъл, — иди си вземи палтото. — Неочаквано той почувства остра неприязън към нея и същевременно отново някакво съжаление към съпруга й, учителя в колежа, надянал униформата на морски пехотинец, за да се бие там някъде, в далечните джунгли. „Трябва да е някой добър, простодушен и меланхоличен човек — реши в себе си Майкъл, — който ще загине в тая война просто защото не му е провървяло.“

— Не мисли — рече Луиза, — че съм пияна. Знаех, че ще ти задам този въпрос още в минутата, в която ти влезе тука. Наблюдавах те цели пет минути, преди да ме видиш. И разбрах, че намеренията ми са сериозни.

— Ще подам рапорт по надлежния ред — рече Майкъл, като се стараеше да говори шеговито, — за да поискам разрешение от командира си…

— Не се шегувай с този въпрос, дявол да те вземе — рече рязко Луиза. После се обърна и отиде за палтото си.

Майкъл я проследи с поглед, докато прекосяваше помещението. Преди да излезе обаче, тя бе спряна от полковник Тренър, който заспори бързо и шепнешком с нея, като я държеше за ръка. Луиза се дръпна и тръгна към гардероба. Вървеше плавно, стройна и женствено грациозна, като пристъпваше уверено с хубавите си крака с малки стъпала. Объркан и развълнуван, Майкъл съжали, че няма кураж да отиде да пийне нещо при бара. Досега неговият живот течеше толкова леко и приятно, без отговорности и грижи; толкова хубаво беше да живее така през тия дни, преди да попадне във вихъра на истинската война — през тия дни, когато работеше в службата на дребния, и смешен Минси, макар да си повтаряше постоянно, че тая работа не е достойна за него. Всичко беше тъй непринудено и ласкателно благодарение на Луиза, която бе изплела умело, с чувство за мярка, една тънка преграда от нещо, по-незначително и същевременно по-хубаво от любовта — преграда, с която го бе защитила от безбройните мизерии на войнишкия живот. И ето сега, може би всичко бе свършено. „Жените — помисли си Майкъл възмутено — никога няма да овладеят изкуството да променят обекта на чувствата си. Дълбоко в своята душа всички се стремят към семейно огнище, дори по време на войни и наводнения, на неприятелски нашествия и национални катастрофи. — Не — реши той, — няма да се съглася. Този път сам ще се оправям, но няма да се предам. По дяволите всички генерали!“ И се отправи решително и бързо към бара.

— Уиски със сода, моля — поръча Майкъл на бюфетчика и отпи с истинска наслада голяма глътка.

До него английски полковник от снабдителните служби разговаряше с подполковник от кралските въздушни сили. Двамата не му обърнаха никакво внимание.

— Хърбърт, стари приятелю — казваше полковникът, който беше малко пиян, — аз бях в Африка и мога да говоря съвсем авторитетно. Американците са чудесни в едно нещо. Просто незаменими. Не мога да го отрека. Незаменими са в снабдяването. Камиони, складове с гориво, служби по движението — в това са недостижими. Но нека си говорим откровено, Хърбърт, не могат да воюват. Ако Монтгомъри гледаше трезво на нещата, просто би им казал: „Момчета, ние ще ви дадем всичките си камиони, а вие ще ни предадете всичките си танкове и оръдия. Вие, момчета, ще товарите и возите, защото в тая работа никой не може да се мери с вас, а ние ще се бием и тогава до Коледа всички ще си бъдем вкъщи.“

Подполковникът кимна с важен вид и после двамата офицери от армията на негово величество си поръчаха отново уиски.