Ирвин Шоу - Младите лъвове

— За какво мислиш? — чу Майкъл гласа на Луиза.

Той се обърна и я видя застанала до него.

— За лицата на американските генерали — отговори той. — Никак не ми харесват.

— Лошото у тебе е — забеляза Луиза, — че имаш психиката на редник.

— Да, така е — рече Майкъл, като я разглеждаше внимателно. Тя беше облечена в сив кариран костюм и черна блуза. Яркочервеникавата й коса, която блестеше сред военните униформи, представляваше чудесна украса за дребната й елегантна фигура. Майкъл никога не можеше да каже дали обича тая жена, или тя всъщност го дразни. Луиза имаше съпруг там, някъде из Тихия океан, но рядко говореше за него. Самата тя вършеше някаква полусекретна работа в бюрото за военни информации и, изглежда, познаваше всички видни личности на Британските острови. Умееше да се справя с мъжете и постоянно я канеха за края на седмицата във вили на известни хора, където навярно словоохотливи висши военни й доверяваха редица важни тайни. Майкъл например беше уверен, че Луиза знае кога ще се открие вторият фронт, кои обекти в Германия ще бъдат бомбардирани през следващия месец и кога Рузвелт ще се срещне отново със Сталин и Чърчил. Луиза беше минала отдавна тридесет години, макар че изглеждаше по-млада, и до войната бе живяла скромно в Сент Луис, където съпругът й преподаваше в някакъв колеж. Майкъл бе сигурен, че след войната тя ще се кандидатира за сената или ще я пратят някъде посланик; когато си мислеше за това, той изпитваше съжаление към съпруга й, който гниеше в Бугенвил или в Нова Каледония и мечтаеше след края на военните действия да се върне в скромния си дом, при своята тиха женица в Сент Луис.

— Защо — попита Майкъл със замислена усмивка, чувствайки върху себе си ледените погледи на двама-трима висши офицери, — защо изобщо се занимаваш с мене?

— Защото искам да бъда в допир с войската и нейния дух — отговори Луиза. — „Редникът и неговата кариера“ — ето една статия, която бих могла да напиша за „Лейдис Хоум джърнъл“ 44 44 Най-популярното дамско списание в Щатите. .

— Кой плаща тая забава? — поиска да узнае Майкъл.

— Бюрото за военни информации — отвърна Луиза, като го държеше здраво за ръка. — Нашата цел е да поддържаме добри отношения с въоръжените сили на нашите достойни съюзници — англичаните.

— Ето къде отиват парите от данъците, които плащам! — рече Майкъл. — За уискито на генералите.

— Горките хорица! — продума Луиза. — Не им завиждай. Спокойните им дни са вече към края си.

— Да се махнем оттука — предложи Майкъл. — Чувствам, че се задушавам.

— Не искаш ли да пийнеш нещо?

— Не. Какво би казало бюрото за военни информации за такова нещо?

— Онова, което не мога да понасям у редниците — забеляза Луиза, — е склонността им да се държат така, сякаш някой се е усъмнил в моралното им превъзходство.

— Да се махаме оттука. — Майкъл видя, че към тях се приближава бързо сивокос английски полковник и се опита да поведе Луиза към вратата, но вече беше късно.

— Луиза — заговори полковникът, — ние отиваме на вечеря в клуба и ако не сте заета…

— Съжалявам — отвърна Луиза, опряна леко на ръката на Майкъл. — Моят приятел дойде. Да ви представя: полковник Тренър, редник Уитикър.

— Приятно ми е, сър — рече Майкъл и пое подадената ръка, заставайки почти несъзнателно „мирно“.

Полковникът, както забеляза Майкъл, беше хубав, строен мъж със студени бледи очи и с червени генералщабни петлици на ревера си. Той не благоволи дори да се усмихне на Майкъл.

— Наистина ли сте заета, Луиза? — рече той грубо.

Полковникът беше застанал съвсем близо до нея и я наблюдаваше втренчено, полюлявайки се леко на токовете си. В този момент Майкъл си спомни името му. Всъщност той отдавна беше чувал, че между тоя човек и Луиза има някаква интимност и веднъж в канцеларията Минси — който бе видял Майкъл с младата жена в бар — го беше предупредил да се държи по-благоразумно. Полковникът сега не беше боеви командир, но работеше в един от плановите отдели при върховното съюзническо командване и, според Минси, бе особено влиятелна личност.

— Казах ви вече, Чарлс — отговори Луиза, — че съм заета.

— Разбирам — избърбори с малко пиянски глас полковникът. После се обърна и се отправи към бара.

— Ето как редникът Уитикър — рече тихо Майкъл — попадна в първата десантна лодка!

— Не говори глупости — каза рязко Луиза.

— Това беше шега.

— Глупава шега.

— Така е. Глупава шега. Не забравяй все пак да ми осигуриш едно „Пурпурно сърце“ 45 45 Медал за рани, получени в сражение. . — Той й се усмихна, за да покаже, че наистина се е пошегувал, и добави: — А сега, след като провали кариерата ми в армията на Съединените щати, можем ли да тръгнем?