Ирвин Шоу - Младите лъвове

Християн въздъхна и свали бинокъла си. „Дилетанти — помисли си той, — защо ли са тръгнали на война?“

Хаймс се изправи и се обърна към Християн.

— Мога ли да запуша сега! — попита той.

— Да — отвърна Християн, — можете да запушите.

Той видя как Хаймс извади пакет цигари и предложи на Рихтер, който мълчаливо взе една. На Християн обаче Хаймс не предложи. „Проклет скъперник!“ — изруга огорчено Християн и измъкна последната си цигара.

Той държеше цигарата в устата си, като я смука и въртя между устните си дълго време, преди да я запали. Накрая въздъхна и решил, че е заслужил това удоволствие, драсна клечка кибрит. Всмукна дълбоко и задържа дима в дробовете си, колкото можеше по-дълго. Почувства леко замайване, но същевременно му поолекна. „Трябва да пиша за това на Харденбург — реши Християн и смукна отново от цигарата си. — Сигурно ще бъде доволен, защото самият той не би могъл да го направи по-добре!“ Той се облегна удобно на камъка и въздъхна дълбоко, като наблюдаваше с усмивка ясносиньото небе, по което планинският вятър гонеше нежни малки облачета; имаше поне десетина минути, за да си отдъхне, преди да се завърне Ден. „Каква чудесна утрин!“ — помисли си той.

В същия момент почувства, че по тялото му пробягна продължителна слаба тръпка. „А — помисли си Християн с радост, — маларията! Тоя път пристъпът ще бъде наистина силен и ще трябва да ме пратят назад в тила. Чудесна сутрин!“ След миг го втресе отново и той пак смукна от цигарата си. После се облегна самодоволно на скалата в очакване на Ден с надежда, че ще загуби доста време, докато се изкатери по склона.

— Редник Уитикър, след мене! — изкомандва сержантът. Майкъл стана и го последва. Двамата влязоха в голяма стая с високи тъмни врати. Тук горяха дълги свещи, чийто пламък се отразяваше с хиляди жълтеникави отблясъци в бледозелените огледала по стените.

В стаята имаше дълга полирана маса с един-единствен стол по средата — точно така, както Майкъл си беше представял обстановката. Той седна на стола, а сержантът застана зад него. На масата имаше мастилница и проста дървена писалка.

След момент се отвори друга врата и влязоха двама германци. Двама пълни генерали във великолепна униформа. Техните ордени, ботуши, шпори и монокли проблясваха слабо в меката светлина на свещите. Те се приближиха с отмерена военна крачка, спряха се пред масата, удариха силно токове и отдадоха чест.

Майкъл отговори на поздрава им с важно лице, без да става от стола. Единият от генералите разкопча мундира си, извади бавно от джоба свит на руло документ върху плътна хартия и го подаде на сержанта. В тихата стая се разнесе сухо шумолене — сержантът беше развил документа, който сега постави на масата пред Майкъл.

— Документите за капитулацията — произнесе сержантът. — Уитикър, вие сте избран да приемете капитулацията от името на съюзниците.

Майкъл се поклони тържествено и прегледа набързо книжата. Те изглеждаха редовни. После взе писалката, потопи я в мастилницата и с едър, разкрачен почерк написа отдолу, под подписите на двамата германци: „Майкъл Уитикър, №32403008, редник първи клас, армия на САЩ“. Скърцането на перото звучеше особено неприятно в настъпилата тишина. Майкъл остави писалката и стана.

— Това е всичко, господа — рязко каза той.

Генералите отдадоха чест. Ръцете им трепереха леко. Майкъл не отговори на поздрава им. Стоеше неподвижен, загледан над главите им в зеленикавите огледала зад тях.

Генералите се обърнаха отривисто кръгом и се отправиха към вратата. В ритмичното потракване на ботушите им по голия лъскав паркет и в подрънкването на шпорите им сякаш звучеше тъжната ирония на пруската капитулация. Тежката врата се отвори и германците излязоха. Вратата отново се затвори. Сержантът изчезна. Майкъл остана самичък в осветената от свещите стая с единствения стол и дългата полирана маса, на която лежаха мастилницата и жълтеникавият квадратен документ за капитулацията с неговия подпис…

— Мърдайте, обувайте чорапите си! — гърмеше някакъв глас. — Ставайте! Ставайте!

Из старата сграда и от съседните къщи се разнасяха остри пронизителни свирки и разбудените по тъмно войници стенеха и пъшкаха отчаяно.

Майкъл отвори очи. Той заемаше долното легло и сега погледът му попадна на дъските и сламения матрак над главата му. Човекът на горното легло спеше неспокойно и всяка нощ върху му се сипеха водопади от прах и късчета сламки.