Ирвин Шоу - Младите лъвове

Стана и размаха широко шинела около главата си. Представяше си ясно как американците се движат сега бавно и предпазливо около подножието на хълма, търсейки нервно с очи заложени мини по пътя.

В следващия миг Християн видя, че Ден изскочи бързо изпод моста и затича тромаво по шосето. След малко обаче — явно уморен — той започна да намалява крачките си, вдигайки облачета прах с обущата си. Най-после стигна до завоя и изчезна зад него.

Фитилът беше запален. Оставаше сега американците да се държат така, както подобава на истински войници.

Християн облече шинела си и усети, че по тялото му се разлива топлина. После мушна ръце в джобовете си, обхванат от чувство на спокойствие и задоволство.

Двамата картечари лежаха съвсем неподвижно.

Някъде отдалече долетя бученето на мотори. Високо на югоизток Християн забеляза ято бомбардировачи — мънички петънца, които летяха бавно към север, на път за някакъв обект. Над скалата прехвръкнаха с цвърчене две врабчета, размахвайки кафеникавите си крила пред мерника на картечницата.

Хаймс се оригна два пъти поред.

— Прощавайте — извини се той.

Продължиха да чакат. „Много се бавят — вълнуваше се Християн, прекалено много се бавят. Какво ли, по дяволите, правят? Мостът ще хвръкне, преди да стигнат до завоя. Тогава всичко ще пропадне.“

Хаймс се оригна отново.

— Стомахът ми — обясни той ядосано на Рихтер, който кимна, без да сваля очи от магазина на картечницата, сякаш беше слушал много пъти вече за този стомах.

„Харденбург — помисли Християн — би направил това по-добре от мене. Не би рискувал така. Щеше да осигури всичко — по един или друг начин. Ако динамитът не избухне и мостът не хвръкне във въздуха, ще научат в дивизията за това, ще разпитат оня нещастен подофицер и той ще им разправи за мене… За бога, по-бързо — молеше се той шепнешком на американците, по-бързо, по-бързо…“

Беше насочил бинокъла към участъка пред моста. Ръцете му трепереха силно и той разбра, че треската настъпва, макар че в момента не я чувстваше. Неочаквано край него нещо прошумя и Християн неволно свали бинокъла. На около три метра от него една катеричка се катереше бързо по скалата и в следващия миг застана на върха, като втренчи малките си мънистени очички в тримата мъже. Християн си спомни как в друг час и на друго място — по пътя сред гората край Париж — се бе разхождала важно една птица; да, пред барикадата, която французите бяха направили с помощта на обърната каруца и няколко дюшека. И зверове, и птиците проявяваха мигновено любопитство към войната и бързаха да се завърнат към своите по-важни занимания!

Християн примига и отново вдигна бинокъла. Американците се намираха вече на пътя и крачеха бавно, приведени над карабините си. Техните напрегнати лица показваха, че чувстват ясно своята уязвимост и съзнават, че представляват чудесни мишени.

Но тия американци се влачеха нетърпимо бавно. Едва-едва пристъпваха и се спираха на всеки пет крачки. Блестящата дръзка младеж на Новия свят! Християн беше имал възможност да види заловени у противника кинопрегледи, които показваха как по време на обучение същите тия американци скачат смело от десантните кораби в кипящия прибой и се устремяват към брега с бързината на спринтьори. Сега обаче те нямаха никакво намерение да тичат. „По-бързо, по-бързо — несъзнателно шепнеше Християн, — по-бързо…“ Как само мамеха американския народ с измислици за неговите войници!

Хаймс пак се оригна. Това беше някакъв отвратителен, дразнещ ухото старчески звук. Всеки реагираше на войната по свой начин и ето — Хаймс реагираше чрез стомаха си. Как само лъжеха германския народ за хора от рода на Хаймс! „Какво правеше, синко, когато спечели «Железния кръст»?“ — „Оригвах се, мамо.“ Само Хаймс, той и Рихтер знаеха истината; само те и четиридесет и тримата американски войници, които настъпваха предпазливо към стария каменен мост, построен от лениви италиански работници през лятото на 1840 година. Да, те знаеха истината — двамата картечари, самият той и тия четиридесет и трима войници, които влачеха крака в праха под дулото на картечницата на осемстотин метра от тях; и тая истина ги свързваше едни с други много по-здраво, отколкото с всички ония, които не се намираха тука в това утро. Всички те се познаваха — знаеха, че на всеки му се повдига от страх, че към всеки мост човек се приближава боязливо, с чувство на обреченост…

Християн облиза устни. Иззад завоя се показа последният човек и командирът — неизменният младеж-лейтенант — махна с ръка на войника с детектора, който се отправи неохотно към челото на колоната. Войниците се събираха бавно на купчина, като предполагаха наивно, че така ще бъдат в по-голяма безопасност и си въобразяваха, че щом никой още не е стрелял по тях, всичко ще мине благополучно.