Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Не падай, капрал — мърмореше Ноа, — не падай още, моля ти се, не падай! — И същевременно замахваше отново и отново, все по-бързо и по-бързо, и ударите му звучаха така, сякаш юмруците му бяха обвити с мокър парцал дървени чукове. Когато видя, че Брейлсфърд започна да залита, той се опита да го подкрепи с ръка, за да му нанесе още два, още три, още една дузина удари; накрая, когато не можа повече да задържи тая размекната окървавена плът, заплака от яд. Брейлсфърд се свлече на земята.

Ноа се обърна към зрителите и отпусна ръце. Всички избягваха да го гледат в очите.

— И така — рече той, — всичко се свърши.

Но хората около него мълчаха. После, като по даден знак, се обърнаха и се разотидоха. Ноа проследи с очи отдалечаващите се фигури, докато изчезнаха в мрака сред казармените помещения. Брейлсфърд лежеше неподвижен на земята. Никой не бе останал да му се притече на помощ.

Майкъл докосна Ноа по рамото.

— А сега — рече той — да се готвим за срещата с германците.

Ноа се отърси от приятелската ръка.

— Всички си отидоха — продума той. — Мръсници. Просто си отидоха, без да кажат нещо! — После погледна към Брейлсфърд. Писарят беше дошъл на себе си, макар че продължаваше да лежи с лице, зарито в тревата, и плачеше. След миг той вдигна колебливо и бавно ръка към очите си. Ноа се приближи до него и коленичи.

— Не си пипай окото — заповяда му той. — Ще го замърсиш.

Двамата с Майкъл се заловиха да го изправят на крака. Трябваше да го подкрепят по целия път до казарменото помещение, където измиха лицето му и почистиха раните. Писарят стоеше с безволно отпуснати ръце пред огледалото и продължаваше безпомощно да плаче.

На другия ден Ноа дезертира.

Извикаха Майкъл в ротната канцелария.

— Къде е оня? — изкрещя Коукли.

— Кой, сър? — попита Майкъл, застанал мирно.

— Знаете прекрасно, дявол го взел, кого имам пред вид. Вашият приятел. Къде е?

— Не зная, сър — отвърна Майкъл.

— Не ми ги разправяйте тия на мене! — кресна Коукли. Всички ротни сержанти бяха събрани в стаята, застанали зад Майкъл, те гледаха загрижено капитана. — Вие му бяхте приятел, нали?

Майкъл се поколеба — трудно беше наистина техните отношения да се нарекат приятелски.

— Говорете, редник. Бяхте ли приятели?

— Мисля, че бяхме, сър.

— Уитикър, отговаряйте само с „да, сър“, или „не, сър“. Бяхте ли негов приятел, или не?

— Да, сър, бях.

— Къде е отишъл?

— Не зная, сър.

— Лъжете! — Лицето на Коукли беше побледняло и носът му потреперваше. — Вие сте му помогнали да избяга. Уитикър, ако сте забравили военния кодекс, бих искал да ви припомня нещичко от него. За съдействие при дезертиране или премълчаване на горния престъпен акт се предвижда точно такова наказание, каквото и за дезертьора. Знаете ли какво е това наказание във военно време?

— Да, сър.

— И какво е то? — Гласът на Коукли изведнъж стана спокоен, почти мек. Той проточи крака, като се облегна на стола и погледна кротко Майкъл.

— Може да бъде смърт, сър.

— Смърт — повтори Коукли тихо. — Смърт. Чуйте, Уитикър, смятайте, че вашият приятел е вече уловен. Когато сложим ръка на него, ще го попитаме дали сте му помогнали да дезертира и дали поне не ви е говорил, че смята да дезертира. Друго не ни трябва. Ако той ви е открил намеренията си и вие не сте донесли, това е равносилно на съдействие при бягство. Известно ли ви е това, Уитикър?

— Да, сър — рече Майкъл, като си мислеше: „Просто фантастично! Такова нещо не може да се случи с мене. Това е някакъв анекдот за чудаците в армията, който съм чувал в компания при чаша коктейл.“

— Признавам, Уитикър — продължи спокойно Коукли, — че според мен военният съд няма да ви осъди на смърт само за това, че не сте донесли за приятеля си. Но може спокойно да ви тикне в затвора за двайсет години. За трийсет. Или до живот. Федералният затвор, Уитикър, не е Холивуд. Нито Бродуей. В Левънуърт няма да срещате често името си във вестникарските колони. Ако вашият приятел каже, че ей тъй, между другото, ви е споменал за намеренията си да дезертира, това ще бъде достатъчно за нас. А той ще има пълната възможност да каже това, Уитикър пълната възможност. Така-а… — Коукли разпери ръце върху бюрото със сериозен вид и продължи: — Аз не желая да раздухвам работата. Моята цел е да подготвя ротата за бой и не искам да преча на това с неща от подобен род. Вие трябва само да ни кажете къде е Акерман и ние ще забравим всичко. Нищо друго. Просто ми кажете къде би могъл да бъде според вас. Не искам много, нали?