Ирвин Шоу - Младите лъвове

Това беше последният бой и ако останеше на земята, всичко щеше да се свърши. Ноа вдигна озлобено очи към Брейлсфърд, който стоеше над него по гащета и фланелка. Струваше му се, че Брейлсфърд се олюлява на фона на мътното небе и неясните лица на хората около него. Едрият мъжага за втори път го беше свалил на земята. Обаче Ноа на свой ред беше успял да надуе едното му око и да му нанесе такъв удар в корема, че Брейлсфърд бе изревал от болка. Ако остане така, на едно коляно, още пет секунди, тръскайки глава, за да дойде на себе си, всичко ще бъде вече минало: десетте битки, изпочупените кости, дългите дни в лечебницата, конвулсивното повръщане в часовете преди двубоите, болезненото пулсиране на кръвта в ушите, когато трябваше да се изправи, за да посрещне връхлитащите, самоуверени и враждебни лица и тежките удари на юмруците.

Още пет секунди и той ще изпълни клетвата си. Ще постигне целта си. Онова, което си бе наумил да докаже — макар че сега то му се струваше съвсем неясно и мисълта за него му причиняваше само болка, — ще бъде доказано. Те ще трябва да признаят, че е удържал победа над тях. Но девет поражения и едно напускане на терена преди края на двубоя няма да представляват убедително доказателство. Духът побеждава само когато изживее цялата гама от изпитания и мъки. Дори и тия невежи, груби хора ще разберат сега — когато ще крачи редом с тях по друмовете на Флорида, а по-късно по обстрелваните от врага пътища, — че той е проявил такава воля и сърцатост, на каквито само най-добрите от тях са способни…

Нужно беше сега само да остане на едно коляно.

И въпреки това — стана.

Вдигна ръце и зачака противникът му да се приближи. Постепенно лицето на Брейлсфърд отново доби ясни очертания. Сега то беше побеляло, покрито с червени петна, и много тревожно. Ноа направи няколко крачки по тревата и удари силно това бледо лице. Брейлсфърд падна. Ноа втренчи тъп поглед в проснатата фигура пред себе си. Брейлсфърд дишаше тежко, като дращеше с ръце по тревата.

— Ставай, страхливо куче — обади се някой от зрителите. Ноа примига изненадан. За първи път на това място ругаеха друг, а не него.

Брейлсфърд се изправи. Той беше пълен, с омекнали мускули човек, който изпълняваше службата на ротен писар и винаги се изхитряваше да се измъкне от тежка физическа работа. Сега той дишаше с мъка и въздухът излизаше със свистене от гърлото му. Когато Ноа пристъпи към него, по лицето му се изписа истински ужас. И стоеше така, като размахваше безволно пред себе си ръце.

— Не, не… — умолително проговори той.

Ноа се спря и го погледна втренчено. После поклати глава и пристъпи бавно. Двамата замахнаха едновременно и Ноа отново падна. Брейлсфърд беше висок и ударът му засегна Ноа над сляпото око. Подгънал под себе си крака, Ноа пое дълбоко въздух. После вдигна очи към противника си.

Брейлсфърд стоеше надвесен над него, издал напред стиснатите си юмруци. Дишаше тежко и шепнеше: „Моля ти се, моля ти се…“ Ноа продължи да лежи в същата поза; главата му шумеше страшно, но той неволно се усмихна, защото знаеше какво искаше да каже противникът му: молеше го да не става от земята!

— Ах ти, жалък кучи син — рече Ноа отчетливо, — сега ще ти извадя душата! — Стана и отново се усмихна, като прочете ужасната мъка в очите на противника си. И в същия миг замахна.

Брейлсфърд се отпусна тежко върху него, сякаш се стараеше да го прегърне, като размахваше с престорена ярост ръце. Ударите му обаче бяха слаби, неточни и Ноа не ги усещаше. Притиснат в прегръдката на дебелака, той схващаше, че го е победил просто с това, че бе успял да стане от земята. Сега всичко беше само въпрос на време. Нервите на Брейлсфърд не бяха издържали.

Ноа отскочи настрани и нанесе силен нисък удар, усещайки как юмрукът му потъна в мекия корем на писаря.

Той отпусна ръце и остана така, замаян, като се олюляваше леко и гледаше с умолителни очи. Ноа се разсмя.

— Ето ти, капрал — изрече той и стовари юмрука си върху пребледнялото окървавено лице. Брейлсфърд не мръдна от мястото си. Нито нападаше, нито се отбраняваше и Ноа, който бе застанал на пръсти, продължаваше да удря по разкривеното му лице. — Ето ти! — издума той и замахна за нов унищожителен удар, в който вложи цялата тежест на тялото си. — Ето ти, ето ти на! — Чувстваше необикновен прилив на сили, сякаш в юмруците му се стичаше електрически ток. Сякаш всичките му врагове — тия, които бяха откраднали парите му, които го ругаеха на походите и които бяха прогонили жена му — сега стояха пред него, окървавени и сломени. От ставите на ръцете му пръскаше кръв всеки път, когато удряше по застивалото в страдание и мъка лице на Брейлсфърд.