Ирвин Шоу - Младите лъвове

След осмия бой Ноа отново се озова в лазарета. От удар по врата мускулите на гърлото му бяха временно парализирани и ларинксът повреден. В продължение на два дена лекарят смяташе, че изобщо няма да може да говори.

— Редник — каза докторът, надвесен над Ноа с озадачен израз на простодушното си младежко лице, — не зная какво сте си наумили, но каквото и да е то, не си заслужава понесените жертви. Трябва да ви предупредя, че човек не може сам да опердаши всичките войници от армията на Съединените щати… — Той се наведе още повече и с тревога погледна пациента си. — Можете ли да кажете нещо?

Ноа дълго време мърда подутите си устни и накрая издаде някакъв слаб и хрипкав звук. Лекарят се наведе над главата му.

— Какво казахте? — попита той.

— Вървете да си гледате хапчетата, док 33 33 Съкращение на „доктор“. — изхриптя Ноа, — и ме оставете на мира.

Лекарят почервеня. Той беше добър момък, но сега, когато бе станал капитан, не обичаше да говорят така с него.

Изправи се и каза сухо:

— Радвам се, че отново сте в състояние да приказвате.

После се обърна и с достойнство излезе от болничната стая.

Фейн, другият евреин в ротата, също дойде да види Ноа. Застана до леглото и от смущение започна да мачка шапката си.

— Послушай ме, приятелю — заговори той, — не исках да се меся в тая работа, но всичко си има граници. Ти постъпваш съвсем неправилно. Не може да замахваш винаги, когато чуеш, че някой те нарича еврейска муцуна.

— Защо да не може? — изкриви Ноа лице в болезнена гримаса.

— Защото е безполезно — отговори Фейн. — Ето защо. Най-напред ти си дребничък. Освен това дори ако си грамаден като къща и да имаш десен удар като Джоу Луис, пак не ще постигнеш нищо. На тоя свят има хора, които казват „еврейска муцуно“ машинално, и нито ти, нито аз, нито пък някой друг евреин може да промени това. С държанието си обаче ти караш останалите момчета да мислят, че всички евреи са смахнати. Послушай ме, те не са толкова зли, поне повечето от тях. Изглеждат много по-лоши, отколкото са, защото не знаят как да се държат. Всъщност те вече ти съчувстват, но сега — след всички тия проклети двубои — започват да смятат, че евреите са нещо като диви зверове. Започват дори и мене да гледат накриво…

— Добре — промърмори пресипнало Ноа. — Това ме радва.

— Слушай — продължи търпеливо Фейн, — аз съм по-възрастен от тебе и при това съм миролюбив човек. Заповядат ли ми, ще убивам германци, но желая да живея в добри отношения с хората около себе си. Най-хубавото оръжие на евреина е да не чува с едното си ухо. Когато някой от тия негодници започне да ругае евреите, обърни към него именно това ухо, глухото ухо… Остави ги да си живеят и може би и те ще те оставят да живееш. Слушай, войната няма да трае вечно и тогава ще можеш да избираш приятелите си по свой собствен вкус. Сега обаче, когато властта ни заповядва да живеем с тия отвратителни куклуксклановци, какво можеш да направиш? Чуй ме, синко, ако всички евреи бяха като тебе, ние щяхме да бъдем изтребени още преди две хиляди години…

— Добре — продума отново Ноа.

— А може би те са прави — възмутено рече Фейн. — Може би ти наистина си смахнат. Слушай, аз тежа, двеста фунта и мога да напердаша всекиго в ротата със завързана зад гърба ръка. Но ти не си ме виждал да се бия с някого, нали? Откакто надянах тая униформа, нито веднъж не съм се бил. Да, аз съм практичен човек.

Ноа въздъхна.

— Болният е уморен, Фейн — продума той, — и не е в състояние да слуша съветите на практични хора.

Фейн го изгледа втренчено, като се мъчеше отчаяно да намери подходящ отговор.

— Бих искал да зная — рече той накрая — каква изобщо е целта ти, каква, дявол да го вземе, е твоята цел!

Ноа с усилие се усмихна.

— Моята цел е с всеки евреин да се отнасят така, сякаш тежи двеста фунта.

— Нищо няма да излезе от тая работа — възрази Фейн. — Но, дявол да те вземе, щом искаш да се биеш — върви и се бий. И да ти кажа право, аз, струва ми се, разбирам тия самохвалковци от Джорджия, които за първи път в живота си обуват обуща тука, във войската, по-добре, отколкото теб. — И като сложи с решително движение шапката си, добави: — Дребните хора са особена раса, която аз просто не мога да проумея.

После тръгна към вратата, показвайки с всяко движение на могъщите си рамене, на дебелия си врат и кръглата си глава пълното несъгласие със схващанията на обезобразения младеж на леглото, който по каприза на съдбата и на наборната комисия се бе оказал свързан с него.